— Веднъж имах възможността да посетя лабораторията по роботика в Масачузетския технологичен институт — каза Санджи. — Доколкото знам, те са най-напреднали в роботиката. Видях Чингис IV и други интелигентни роботи. Някой също приличаха на насекоми, но не се движат като това, което видяхме току-що. Най-добрият им робот, мисля, че се казваше Касиопея IX, е конструиран миналата година. Трябва му повече от минута, за да мине през стаята, а това е може би най-автономният робот на света.
— С каква скорост според теб се движеше това нещо, О’Дойл? — попита Конъл. Искаше му се Ангъс да е тук. Той веднага можеше да осмисли чудото, на което току-що бяха станали свидетели.
— Поне с 30–40 километра в час, господин Къркланд — каза О’Дойл. — Направо е като стрела. И включи на тази скорост почти веднага.
Конъл погледна Мак.
— Защо на миньорската конференция е имало роботи за експедиции на Марс?
— Смятат, че някой ден можем да използваме роботи за изкопни работи на големи дълбочини, където е твърде опасно за хората. За това обаче ще трябват много сложни машини. Те ще трябва да изкопават отвори за експлозивите, да се придвижват из тунелите, да разчистват скален материал, всичко, което сега правят миньорите.
— И там нямаше нищо, което да се сравни с това, което видяхме току-що?
— Не. Изобщо. Все едно да сравняваш каруца с ферари.
— Добре, чудесно, това е революционно откритие — каза Вероника. — Това вече го установихме. Кой обаче е конструирал това нещо? Защо е тук долу и какво ще предприемем ние?
Конъл нямаше отговор на това. Същият въпрос тревожеше и него.
— Трябва да внимаваме — каза той. — О’Дойл смята, че тук има още много такива роботи. Можем да предположим, че са тук с някаква цел. Някой ги е докарал тук.
— Сигурно е същият, който е отвлякъл Янсон и е повредил асансьора — каза Либранд. — Така че най-добре да приемем, че са много опасни.
— Има и още нещо — каза О’Дойл, обхождаше с очи всеки сантиметър от пещерата. — Тази машина погледна всички ни. Японците слагат камери на хлебарки, за бога. Знаем, че сребристата буболечка ни видя. Следователно трябва да предположим, че и собствениците й са ни видели. Които и да са тези саботьори, може би знаят, че сме тук.
— Прав си — каза Конъл. — Вземайте оборудването и да тръгваме.
Никой не протестира.
Всички искаха да се измъкнат, и то бързо.
15:58
Песента на Мередит Брукс „Кучка“ гърмеше от уредбата на черния ландроувър. Кейла се носеше със 180 километра в час. Подскочи високо на едно малко възвишение и вдигна облаци прах, удари се в седалката, но едва го усети, защото след възвишението най — накрая видя онова лайно Чо Такачи.
Седеше си нехайно, сякаш се приличаше край пътя. Пистолетът й „Щаер“ GB-80, снабден със заглушител, се опираше леко до ребрата й и й вдъхваше увереност с присъствието си. Тя инстинктивно посегна под седалката, за да се увери, че автоматът „Галил“ е на мястото си. В края на краищата се намираше насред пустинята. Едно момиче трябва да се пази, нали така.
Бързо намали и спря пред Чо. Подскочи, когато той тежко се изправи. Наистина приличаше на лайно. На нещо, което се налага да остържеш от обувката си. Лицето му сякаш беше пържено на огън — червено като рак. Сигурно го болеше дори да мига. На рамото му имаше мръсна, просмукана от кръв превръзка. Кейла си отдъхна. Дори да не го бе открила, той очевидно нямаше да стигне много далеч. Тя забеляза 45-калибровия пистолет с перлена дръжка на кобура под мишницата му. Трябваше да приключи бързо с него.
— Здрасти — каза дружелюбно Кейла. — Май не си добре.
— Ужасно съм — отвърна Чо с болезнена усмивка. — Но и ужасно се радвам, че дойде.
Кейла сложи ръката му на рамото си и го заведе до пасажерското място. Огледа се предпазливо. Никакви коли, никакви хора, нищо.
— Чакай да отворя вратата.
Чо се облегна на ландроувъра и се усмихна, макар да трепереше от болка.
— Доста ме изплаши — каза Кейла.