— Ами да вървим тогава — каза Либранд. — Никога не съм мислила, че ще се радвам просто да стоя изправена и да вървя.
Мак прибра картата и запълзя напред. Мъчеше се да си спомни къде е чувал този тътен.
18:25
Сони се придвижваше безшумно като изсъхнала трева, носеща се по пясъка на пустинята. Изпълзя на върха на един хребет, от който ясно се виждаше разрушеният лагер. Позицията му позволяваше да наблюдава и малкото скривалище на убийцата на Чо. В този миг тя бе долу сред развалините и се мотаеше около счупените греди и изкривени ламарини, без да осъзнава, че Сони следи всяко нейно движение.
„Да се надяваме, че не осъзнава — напомни си Сони. — Ако те види, ще свършиш като Чо“.
Наблюдаваше я как се придвижва из опустошения лагер. Бе провесила през рамо заплашителен на вид автомат, а в ръцете си държеше кутия. От време на време намираше в пясъка нещо, което събуждаше интереса й. Поставяше го в кутията и продължаваше странните си разкопки.
Сони се изненада колко умело се прикрива. Явно имаше опит в пустинята. Той изобщо не бе забелязал убежището й при първата внимателна обиколка на района. Да, тая си разбираше от работата, и то много. Обаче забеляза ландроувъра. Никаква маскировка не можеше да скрие цял ландроувър, дори в планината. Значи лесно щеше да я проследи до скривалището й. Сто на сто беше на място, от което се виждаше добре. Понеже нямаше начин тя да не е прекарала много време там, в наблюдения и чакане.
Лагерът си бе същият, както го бе видял последно — заличен, почти невидим. Сони не можеше да спре мисълта, че планината е оживяла и го е погълнала. Изпод пясъка и скалите се показваха няколко парчета овъглени дъски и почернели ламарини. Съвсем малко.
От една тлееща купчина в смрачаващото се небе се издигаше тънка струя черен дим. Утихващите пламъчета танцуваха сред жаравата. Огънят очевидно бе скорошен — Сони не го бе видял, когато тръгна. Взря се през джобния си бинокъл. Дори при това малко увеличение различи най-отгоре почернял череп, хилеше се сред потрепващите пламъци. Тя бе докарала тялото на Чо в лагера, беше го нарязала на парчета и го бе изгорила. Но защо? Още една загадка в непонятните й действия.
Каквото и да бе намислила, скоро трябваше да предприеме хода си. Времето й изтичаше. Хората на „Земно ядро“ можеха всеки миг да се изсипят по склона. Сони обаче нямаше представа какво е намислила и това го ядеше като рак.
Неизвестната наистина си я биваше. При нормални обстоятелства Сони щеше да се възхити на дългата руса коса, която изящно танцуваше на вятъра, и на полюшващите се бедра, но не и сега. Не и след това, което бе направила. Сега можеше да се възхищава на това тяло само по един начин.
Когато се окажеше студено, неподвижно и мъртво.
18:26
Кейла завлече кутията с инструменти в убежището си. Беше се опитала да преброи телата и да ги сравни със списъка на служителите, който си бе съставила по време на наблюденията си, но бързо разбра, че това е невъзможно. В целия район имаше заровени части от трупове, като повечето бяха овъглени. Трябваше да отдаде заслуженото на съществата. Определено бяха усърдни.
Въпреки че лагерът бе разрушен, в развалините откри съкровище — един от локаторите „Марко“ на Ангъс, който служеше за проследяване на хора, изгубени в пещерите. Пламъците бяха овъглили металната повърхност, но въпреки това уредът изглеждаше в изправност. Бе ровила повече от два часа в останките от лабораторията, като се надяваше да намери такъв уред.
Локаторът „Марко“ й помогна да преброи телата много по-точно, отколкото можеше да се справи без помощта му. Без него единственият начин бе да преброи черепите. Повечето от тях обаче бяха строшени и заровени доста дълбоко. Трябваше да признае на Ангъс едно — той работеше наистина качествено. Малките предаватели „Поло“ работеха дори след като телата, към които бяха прикрепени, бяха станали на пепел.
Всичко на всичко липсваха дванайсет души. Дванайсет имена, които не бяха сред разкъсаните тела, заровени сред развалините на лагера.
Професор Вероника Рийвс. Професор Санджи Хаак. Берта Либранд. Патрик О’Дойл. Мак Хендрикс.
Сони Макгинес. Конъл Къркланд. Фриц Шъруд. Лашон Дженкинс. Брайън Янсон.
И разбира се, Ангъс Кул и Ранди Райт.
Сигурно бяха мъртви. Всички, с изключение на Ангъс и Ранди, бяха в пещерите, когато чудовищата атакуваха. Дори по някакъв начин да бяха избегнали кръвожадните същества, оцелелите бяха приклещени под цели километри скали без изход. Тя не искаше да прави предположения, но на този етап трябваше да отпише Конъл и останалите.