Изглежда, Чо бе единственият, който бе успял да избяга от лагера. Тя го бе накълцала на парчета с един счупен нож с формата на полумесец, останал от нападателите. После бе изгорила тялото. Сега той не можеше да бъде различен от останалите жертви.
Ами Ангъс и Ранди? Какво щеше да прави с тях? Те още бяха в болницата в Милфорд… и можеха да се върнат всеки момент. Трябваше да се справи с тях, и то бързо. За всеки случай. Нямаше много време. Скоро Барбара Йекли щеше да изпрати хора да разберат защо Конъл не отговаря. Тогава играта щеше да свърши.
Тя трябваше да се свърже с АНС възможно най-бързо, преди да се е появил някой от „Земно ядро“. И да се увери, че всички служители на корпорацията са мъртви, преди да дойдат хората на АНС. От агенцията щяха да се поколебаят за нещо толкова просто като избиването на няколко оцелели. Кейла го знаеше от опит. Опит, придобит с мъка. Опит, който й бе коствал обещаваща кариера в АНС.
Сега се състезаваше с времето. Трябваше да поднесе информацията, опакована с панделка и на сребърен поднос, без никакви усложнения. Имаше само една възможност и тя бе да се увери, че директорът на АНС Андре Вожел ще предаде информацията на президента. Това неимоверно би ускорило политическата кариера на Вожел. Той щеше да контролира откритието и вероятно щеше да е една от основните фигури, които докладват на президента, макар че работата на място щеше да се ръководи от въздушните сили и служителите в Зона 51 в Невада.
Взе устройството за безопасна комуникация. Беше дошло време да осъществи контакт и да изиграе картите си, но не можеше да си позволи от АНС да засекат къде се намира. Трябваше да настрои няколко сателитни препредавания на сигнала, за да направи невъзможно определянето на местоположението. Това място бе единственият й залог. Възнамеряваше да го държи в тайна, докато не изпълнят единственото й искане.
Преди да се обади обаче, трябваше да предприеме едно бързо пътуване до болницата „Милфорд Вали Мемориал“.
18:31
4728 метра под земята
Конъл стоеше с останалите и се взираше в безизходицата пред себе си.
— Е, дотук с идеята да вървим изправени — извика Либранд. Трябваше да викат, за да се чуват сред грохота на реката.
— Знаех си, че съм чувал този тътен — каза Мак. — Виждал съм подземни реки и преди, но никога нещо такова.
Светлините на лампите им играеха по тъмната повърхност на водите. Широката над двайсет метра развълнувана река беше с цвят на оникс, водопадът се изливаше от височина поне трийсет метра. Стените бяха набраздени от седименти в сиви, червени и жълто-кафяви оттенъци. Най-горе, там, където лампите им хвърляха съвсем слаба светлина, блестеше слой снежнобял гипс — таван, който съответстваше на великолепието на варовиковата бездна и черната река. Двайсет метра надолу по течението бучаха бързеи и бе невъзможно да минат. А трябваше да вървят по течението.
Конъл погледна Мак и попита:
— Някакви предложения?
— Мислех да поемем по този път до Плътната маса, но в картата не е отбелязано, че това е река — каза Мак. — Ще трябва да я преминем и да продължим през тунелите от другата страна.
Конъл кимна. О’Дойл дойде и погледна картата. Докато двамата с Мак се опитваха да решат какво да правят по-нататък, Конъл потърси място да седне и да отмори коляното си. Непрестанното пълзене по скалите бе накарало старата травма от катастрофата да се обади. Той седна до реката, а лампата му заигра из плитчините.
Коленичи, като леко потрепери от болка, и потопи ръка в реката. Водата изглеждаше черна и студена, но почувства топлината й дори през ръкавиците на кул-стюма.
Загледа се по течението, което трябваше да ги отведе до Плътната маса. Реката се извиваше застрашително, тъмна и ненаситна, готова да ги погълне.
— Не можем ли да пригодим нещо и да плаваме по реката, О’Дойл? — попита Конъл. — В крайна сметка тя ще ни отведе точно там.
— Дори не си го помисляйте, господин Къркланд — отвърна О’Дойл. — Не знаем колко е дълбоко, а и вижте течението. Трябва да я преминем, нямаме друг избор.
О’Дойл започна да съблича кул-стюма си. Мускулите на ръцете му потрепваха при всяко движение, както и тлъстините на корема. Всички се вторачиха в множеството малки знамена, татуирани на гърба и ръцете му. Конъл разпозна някои от тях: Бразилия, Аржентина, Франция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Египет, Турция, Австралия, Русия, Колумбия, Алжир. Знамената бяха подредени в редове и колони и покриваха целия му гръб от тила до кръста. Простираха се дори по горната част на ръцете.