— Ти да не си рекламно лице на Организацията на обединените нации? — попита Вероника.
О’Дойл се засмя.
— Нещо такова, професоре.
— Защо се събличаш? — попита Либранд; в очите й се появи тревога.
— Защото няма да мога да преплувам напряко. — О’Дойл се освободи от костюма, без да се срамува от голотата си. Махна към въртопа до едни грапави камъни на отсрещния бряг. — Погледнете накъде върви течението. Сигурно ще се ударя в тази плитчина. Със сигурност ще скъсам костюма и дори да успеем да минем оттатък, няма да изкарам дълго в тази жега.
Беше прав. Кул-стюмите им помагаха да забравят, че в пещерата температурата бе 93 градуса по Целзий.
— Господи! — възкликна О’Дойл. По цялото му тяло изби лъскава пот. — Адски е горещо.
— Не е нужно да го правиш, О’Дойл — каза Конъл.
— Разбира се, че е нужно. Разполагаме с ограничени запаси, господин Къркланд. Не можем да си позволим да се откажем.
— Водата сигурно е почти гореща — каза Конъл. — Няма да издържиш дълго.
— Значи ще трябва да мина бързо — отвърна О’Дойл и махна на Либранд да му донесе въже. Тя му го подаде, докосна ръката му и го погледна в очите. О’Дойл отвърна на погледа й с бърза уверена усмивка, после погледна останалите и извика с отсечения си командирски глас, сякаш те бяха на обучение при него:
— Ще се вържа с това въже. — И им го посочи с пръст, сякаш бяха дебили. — Ако течението ме повлече и не успея да стигна отсреща, трябва да ме издърпате, все едно съм голяма риба.
Той завърза въжето около гърдите си, хвърли другия му край на Конъл и внимателно нагази в реката. Пропадаше с всяка бавна стъпка, сякаш слизаше по стръмна стълба, водата се плискаше около тялото му.
Всички хванаха въжето. Конъл стоеше най-близо до водата. Санджи беше най-отзад, опасал въжето около кръста си.
О’Дойл пое дълбоко дъх и се хвърли във водата. Светлините на лампите го следяха. Татуираното му тяло се открояваше ярко в тъмната пропаст. Конъл видя, че О’Дойл не плува направо към отсрещния бряг, а малко срещу течението, към една скала, която се издигаше над реката като перка на акула.
Беше опитен плувец и бе преценил посоката правилно. Успя да стигне стърчащата скала, преметна въжето, но в същия миг течението го запрати право върху ръбестите камъни и го повлече надолу.
Въжето рязко се изопна и го дръпна към водата. Вероника загуби опора и падна. Санджи загуби равновесие, краката му се хлъзнаха в калта и той тупна по задник.
Въжето завлече Конъл във водата, но той не го пусна. Реката се пенеше около раменете му. Мак цамбурна непосредствено зад него, нагазил до кръста. Либранд изпъшка и се напрегна. Краката на Мак се подхлъзнаха в тинята и той падна по лице във водата, земята се лудо, за да се пребори с течението.
Животът на О’Дойл бе в ръцете на Конъл и Либранд, Въжето теглеше Конъл към реката, изплъзваше се от ръцете му. Водата се вихреше около главата му и влизаше в устата и носа му. Конъл заби пети в невидимото дъно и задърпа с всичка сила. Вдигна глава, за да си поема дъх, но гълташе наполовина въздух, наполовина вода.
Изплъзващото се въже разкъса ръкавиците на кул-стюма му и се вряза в дланите и пръстите. Конъл закрещя от болка, но стисна още по-здраво и задърпа — въжето спря и пак се изопна. Той стисна зъби. Дърпаше, без да обръща внимание на пламналите си ръце.
Зад него Либранд ръмжеше свирепо. Примитивният инстинкт на Конъл му закрещя да пусне въжето и да се измъкне на брега, но той не му обърна внимание. Запъна крака и задърпа с всичка сила. Мускулите му нададоха протестен вой. Нещо в гърба му изпука и го заболя, но той не обърна внимание и на това.
Вероника се изправи, хвана въжето и също задърпа с всички сили. Това позволи на Санджи също да стане и да се включи в дърпането. Запристъпваха назад, крачка по крачка. И с всяка тяхна крачка О’Дойл се приближаваше по мъничко към скалата, която стърчеше като перка на акула.
Мак се опита да се изправи, но отново се подхлъзна и падна, каската му се удари в един кръгъл камък. Той се отпусна и се понесе по течението. Конъл отчаяно се протегна и го докопа за яката. Каската на Мак бе хлътнала.