— Един испанец дойде, господарю. Каза, че бил онзи, когото търсим.
Разговорите в стаята секнаха и на легионера му се прииска да е някъде другаде, а не пред изпитателните погледи на тези мъже.
— Провери ли го за оръжие? — попита Юлий.
— Да, господарю.
— Тогава го доведи. Искам да говоря с човека, който ми причини толкова неприятности.
Доведоха испанеца. Дрехите му бяха прекалено тесни за едрото му тяло, лицето му изразяваше прехода между момче и мъж, макар че в грубата му челюст нямаше мекота. Когато погледите им се срещнаха, испанецът се поколеба.
— Как се казваш, момче? — попита Юлий, докато слизаше по стъпалата.
— Адан — прегракнало отвърна младежът.
— Ти ли уби моя офицер? — студено попита римлянинът.
Младежът замръзна, после кимна. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Виждаше как го гледат мъжете в стаята и смелостта му сякаш го напускаше при мисълта да влезе при тях. Сигурно щеше да отстъпи назад, ако пазачът не го беше бутнал през прага.
— Чакай долу — изръмжа Юлий на легионера с внезапно раздразнение.
Адан отказа да сведе глава пред враждебните погледи на римляните, макар никога през живота си да не бе изпитвал такъв страх. Юлий затвори вратата зад него и младежът трепна и прокле нервността си. Обзе го паника, когато римлянинът отново мина пред него и седна. Дали да отпусне небрежно ръце? Внезапно това му се стори прекалено нелепо, също както и да ги кръстоса или да сплете пръсти зад гърба си. Тишината беше болезнена — той чакаше, а римляните не откъсваха очи от него. Преглътна с мъка, решил да не показва страха си.
— Знаеш достатъчно езика ни, за да разбереш, че те питам как се казваш. Разбираш ли всичко, което ти говоря? — попита Юлий.
Младежът облиза пресъхналите си устни.
— Да. — Поне гласът му не беше писклив като на момче. Поотпусна се и огледа останалите. Почти се отврати от животинската голота на един от тях — еднорък мъж-планина, чиито гърди буквално се издуваха от ярост.
— Казал си на пазачите, че си онзи, когото търсим. Че ти си убил войника — продължи Юлий.
Адан рязко извърна глава към него и отвърна на един дъх:
— Така е. Убих го.
— Измъчвал си го — добави Юлий.
Младежът преглътна. Беше си представял тази сцена, докато вървеше през тъмното поле към крепостта, но сега не можеше да си спомни оправданията, които беше измислил. Чувстваше се така, сякаш признава някоя беля пред баща си. Едва се сдържа да не запристъпва засрамено от крак на крак.
— Той искаше да насили майка ми. Завлякох го в гората. Тя се опита да ме спре, но не я послушах — сковано изрече Адан; опитваше се да си спомни думите, които беше намислил да каже.
Някой в стаята изруга. Младежът не откъсваше поглед от Юлий. Изпитваше дори облекчение, че му е разказал всичко. Сега римляните можеха да го убият и родителите му щяха да бъдат освободени.
Беше грешка да се сеща за майка си. Неизвестно откъде в очите му избликнаха сълзи и той замига бързо, за да ги прогони. Майка му би искала да е силен пред тези мъже.
Юлий го гледаше. Младият испанец трепереше — и имаше защо. Само трябваше да заповяда, и Адан щеше да бъде отведен в двора и екзекутиран пред събралите се войници. Това щеше да е краят… но някакъв спомен го спря и той попита:
— Защо се предаде?
— Защото прибрахте семейството ми, римлянино. Те са невинни. Аз съм човекът, който ви трябва.
— Мислиш, че смъртта ти ще ги спаси?
Младежът се поколеба. Как можеше да обясни, че само тази крехка надежда го е накарала да дойде?
— Те не са направили нищо лошо.
Юлий вдигна ръка, потърка челото си, после опря лакът на страничната облегалка на стола и каза замислено:
— Когато бях по-млад от теб, се изправих пред един римлянин, Корнелий Сула. Той уби вуйчо ми и унищожи всичко, което ценях в този свят. Каза ми, че мога да си тръгна, ако оставя жена си и я посрамя пред баща й. Сула харесваше такива злобни гаври.
За момент Юлий се взря в неясната далечина на миналото. По челото на Адан се стичаше пот. Защо този мъж му разказваше това? Вече беше признал, какво още? Но въпреки страха си усети прилив на любопитство. В Испания римляните бяха като железен юмрук. Зарадва се, като чу, че имат съперници и врагове и в собствените си земи.
— Мразех този мъж, Адан — продължи Юлий. — Ако имах оръжие, щях да го нападна, дори това да ми струваше живота. Изпитвал ли си такава омраза?
— Нали не си се отрекъл от жена си? — попита Адан.