Припадаше мрак, но навън бе толкова топло, че всички бяха излезли да подишат малко по-свеж въздух на улицата. Старият банкер минаваше през Еврейския квартал, огласян от странни песни, викове на деца — грозен, беден, но не отчаян. И когато навлезе в още по-бедния Ючбунар, той се попита кога, след колко години цивилизацията ще навлезе и тук?… Защото беше сигурен, че един ден и това ще стане. Кученцето Баязид, уплашено от безпризорните едри песове, с които софийските улици бяха пълни, се плетеше в краката на банкера. И най-сетне близо до канала, в една улица, застроена с жалки къщи от дъски, той намери фурната на македонеца Та̀но. Когато банкерът влезе в нея, където едновременно се печеше и продаваше хляб, майсторът стреснат се изправи и после направи дълбок поклон.
— Госпо̀дине… — каза само той. Явно тоя човек бе нещо сбъркал…
— Вие ли сте фурнаджията Тано от Кукуш?
— Сум яз, Ваша милост. Повелете…
— Имате ли някакво момче при Вас на име Туше?
— Госпо̀дине. Да не е чинѝло некой магаретлъ̀к?
— Не. Къде е момчето сега?
— Горе мѐсе бра̀шното. Ке изва̀диме още ѐдна фурна от лѐбот.
— Искам да го видя.
— Сѐга, господине… Ке ме про̀стите… нема дѐка, да сѐднете.
След малко от дървената права стълба заслиза Туше Динев. Бе в някакви платнени шалвари и риза, целите побелели. Бяла беше и косата му от брашното, и лицето му. Само сините му очи светеха. Когато видя банкера, Ту̀ше Динев извика:
— Господин Скарлатов!…
— Е, господин Ту̀ше Динев… Аз не казах сбогом, нали? — заговори на френски банкерът.
— Господине, Сир, Господарю мой!… — извика на френски момчето и сълзи потекоха по бузите му.
— Ела, моето момче!
То не смееше да се приближи до банкера, за да не го изцапа. Но кученцето отиде при Ту̀ше и го подуши. Баязид го позна. Той дружелюбно размаха опашка.
— Господин Тано — каза банкерът, — дошъл съм да взема с мене Ту̀ше Динев. Той ще работи в Банката ми. Имате ли нещо против?
— Ами ка̀о ке имам?!… Сестра ми, Бог да я просте, добра жена беше, го остави сирак. Бедни люгье сме, господин Скарлатов. Не можем още едно дете да изчуваме. Земи го! Да го благослове Господ и да му излейзе късметот! А ти, Ту̀ше, да си послушен, и да се благодареш целиот живот на господинот!…
— Имате ли нещо против, ако още тая вечер дойде с мене?
— Ами он е целиот бербат! Пишин ке го избаняме…
— Аз имам грижата за това. Е, месьо Динев? Предполагам, че багажът Ви не е голям.
— Що веляте, господине!… Една бохчичка салде… — отговори вместо момчето тетин му Тано — фурнаджията.
Половин час по-късно, изпратени от цялото семейство на Тано — жена му, петте му мърляви деца, от комшиите, от улицата и съседните улици, от децата и махленските кучета, Ту̀ше стоеше пред фурната. Новината се бе пръснала мълниеносно по целия беден квартал. А това беше зашеметяваща новина, която се предаваше от уста на уста: „Ту̀ше ке бѝде богат човек!“ А Ту̀ше целуваше на всеки по-възрастен мъж ръка и приемаше целувките на махалата. Преди да тръгнат, старият банкер влезе за малко с Тано във фурната. Беше приготвил не банкноти, а десет златни наполеона.
— Господине, що правите!… Та яз требе да Ви дадум пари, не Вие!
— Вземете, господин Тано. И за в бъдеще можете да разчитате на мене.