Младежът се отдръпна от прозореца чак когато мракът обгърна всичко и светнаха уличните фенери. Тази вечер той се колебаеше между двете възможности: да остане в къщи, в хладната си стая (ноември в Швейцария е доста студен), или да отиде на бала в Университета. Бе се установил на първата възможност още преди седмица. Странно е, че понякога младите хора с чудесно здраве и весел нрав толкова обичат да играят ролята на мрачни аскети. Това бе маска, мимикрия на младостта, в която още не бе се изградил неповторимия, индивидуален облик, младежът не бе станал личност, от която да не се срамува. Колко много млади хора играят ролите на други себеподобни и загубват цели години в това превъплъщение. За щастие на младежа неговата кипяща жизненост взимаше връх. Във всекидневието той ходеше с извехтели дрехи, наметнал черната пелерина, в чиито джобове мъкнеше и книги, и записки, и цели трактати. Но имаше и един елегантен фрак — комплект с панталони, риза, ботинки и вратовръзка. Бедността личеше във всичко — и в евтината студена стая, и в мебелировката, и в хлътналите бузи и горящи очи на младежа, издаващи хроничен глад. Това не беше бедността на обикновения човек, който не е принуден да я скрива. Това беше бедността на гордия, умен, способен млад човек, който се срамува от бедността и вместо да се нахрани добре, е принуден да къса, в буквалния смисъл, от залъка си, за да има подходящи дрехи и една златна монета в джоба, която да хвърли върху масата с небрежен жест, докато в същия миг изтръпваше пред последствията, които го чакат. Това беше потрисащата бедност на интелигента. И сега, уморен от мислите си до прозореца, той с неочаквана пъргавина, без в това да намира противоречие със старото си решение да не отива на бала, започна грижливо да се облича.
Стаята бе малка с отсечени стени. В единия край стърчеше високо легло, в средата се намираше малко бюро-секретар, а в другия край — маса с огледало и леген. На пода, до бюрото, бяха наредени на няколко високи купчини книги и тетрадки.
Обличането продължи дълго. По-скоро не обличането, а стоенето пред огледалото. Той няколко пъти смени израза на лицето си, докато избра според него най-подходящия — незаинтересован, скучаещ, скептичен, умен и малко мрачен. След като изпразни джобовете на пелерината, той я изчетка, наметна я небрежно на раменете и закопча катарамата. Завъртя се за последен път пред огледалото. Широката нагъната пелерина направи красив, елегантен кръг. Остана доволен. Загаси лампата и заслиза по дървената стълба, която ужасно скърцаше. Той искаше да мине незабелязан от мадам. А мадам Ролан беше хазайката — жена на неопределена възраст, повече клоняща към старост, която даваше под наем една стая на последния етаж и мансардната стаичка на тавана. Мина тихо край отворената врата на кухнята. Мадам Ролан беше при печката с гръб към него. Лъхна го миризмата на пържени картофи. Той преглътна. Стомахът му се сви. Промуши се през тъмния коридор, без да пали лампата, и безшумно отвори вратата.