— Извинявайте, господин Матов?…
— Аз съм.
— Търсих Ви. Казаха ми, че сте тук. Аз съм Вангел Бижев. Кореспондент на „Вечерна поща“. Пристигнах вчера. Имам препоръчително писмо до Вас.
— С какво мога да Ви помогна?
— Като ме въведете в тукашния живот.
— Господин Бижев, чел съм Вашите статии по македонския въпрос. Не съм съгласен с много Ваши мисли, да не говоря за идеите Ви.
— Виждате ли, господин Матов, сега нямам намерение да пиша по македонския въпрос. Искам да изпратя репортаж за бала в Университета и участието на българите.
— Тогава моят приятел господин Скарлатов ще Ви бъде от по-голяма полза!
Бижев живо се обърна към него.
— Драго ми е да се запозная със сина на един от най-прославените българи, когото аз лично много уважавам…
Скарлатов само сухо кимна с глава. Той не обичаше да го свързват с името на баща му. Бижев бързо съобрази.
— Нека да почна от Вас, господин Матов… Вие сте известен писател в Отечеството. Кой е Вашият девиз?
Матов насмешливо го изгледа.
— Който не остави държава, имот, баща, майка, братя и сестри и не тръгне след истината, той не може да бъде писател, не може да служи на човечеството!
— А какво цените най-много в човека?
— Това, което най-много му липсва.
— Именно?
— Способността да чувства страданието на ближния като свое.
— Господин Матов, твърдят, че Вашите идеи са особени — социализъм, анархизъм, християнство… и преди всичко изобличение на действителността.
— Просветената личност е преди всичко възпитание на свободния дух у човека.
— Вие станахте… така да се каже… водач на критическата книжнина у нас. Как си обяснявате всичко това? Може би с руския си произход?…
— Едва ли!… Наистина баща ми е руснак. Висш чиновник! Идеалът на Русия! Но майка ми е българка. Израсъл съм в България, където той беше министър след Освобождението. Завърших българско военно училище. Като юнкер участвах в Сръбско-българската война. Тогава скъсах с родителите си. Езикът, който говоря, е български, пиша на български, мисля на български и съм български писател!
— Казват обаче, че Вашият език е езикът на омразата.
Матов искрено се разсмя.
— Интелигентният човек, г-н Бижев, не може да мрази! Той е хуманист въобще!
— Какво според Вас е най-постоянното в хората?
— Нежеланието им да се променят! Затова и не помнят миналото. По-скоро, не желаят да го помнят и всяко поколение почва наново, сякаш нищо не е било до него! Просто историята е натрупан грях…
— Изглежда е вярно, че твърде строго съдите хората…
— Аз съм обществена необходимост, Бижев. Във всяка държава трябва да има по един луд, който да казва истината. В Атина тая функция е изпълнявал Сократ.
— Вие се сравнявате със Сократ?
— Във всеки случай краят ми ще бъде същият!
Докато даваше отговорите, Матов не преставаше да наблюдава залата. Оркестърът беше млъкнал и в настъпилата тишина прозвуча ясният глас на лакея:
— Барон и баронеса Щерн!
Всички насочиха поглед към влизащите — един мъж на средна възраст, доста пълен, с охранено лице, с хубави, пухкави бакенбарди и кротък вид. До него — въздебела дама, богато облечена и обсипана със скъпоценности. Придружаваше ги тънко, стройно момиче със сини очи и бляскави руси, дълги и къдрави коси. Беше облечена скромно, но изискано в розово-бели цветове и пристъпваше изящно като горско животинче.
— Наблюдавайте, господин Бижев! — каза Матов. — Ето един от принцовете на тоя свят! Това са истинските владетели на Университета! Той идва тук, за да купува мозъци. Тия в тогите и приведените глави му казват кой ат има добри качества и каква е цената. Иначе на барон Щерн университетът му е нужен, колкото на нашите попове Христовото учение!…
— Вие сте и марксист?
— Маркс ли?! Вижда ми се доста учтив. Тук е нужен човек решителен, безмилостен, който с камшик да разгони търговците от храма и срине на пух и прах тая сговорна дружина!…
— Аз се запознах вече с някои наши студенти, например Радков и Стоянов… Това са бъдещите политици на България.
— Вие имате орлов поглед!…