Сега двамата приятели напуснаха залата. Вървяха бързо по малката пътечка върху пясъчния бряг и разговаряха.
— Борисе, повече така не мога — рече Брезов. — Остават ми още две години, но ще трябва да скъсам с бокса.
— Случило ли се е нещо?
— Не. Предсказват ми дори голямо бъдеще в бокса. Но това значи битки. Серии от удари по главата, докато оглупея напълно. Проклинам деня, в който се свързах с ирландеца!
— А как смяташ да живееш?
— Спестих малко пари, но не са достатъчни. Разчитам на теб. Би ли ми намерил студенти за частни уроци?
— Да преподаваш уроци е по-лошо от бокса.
— Ще ми трябва съвсем малка допълнителна помощ. Да речем, двама-трима студенти…
— Имам двама. Те са изключително глупави.
— Толкова по-добре! А може би ще съкратя срока на следването. Трябва да се връщам час по-скоро в България!…
Беше вече нощ, когато те влязоха в кафене „Ландолт“. То представляваше нещо като екстериториална ивица земя, определена за чужденците — главно славяни — и в различните периоди го окупираха ту руснаци, ту българи. Сега то беше пристанището на българите в Женева. Който откъдето и да дойдеше, първо отиваше в „Ландолт“, тъй като само там можеше да срещне онзи, когото търси, или да получи необходимите сведения по всички интересуващи го въпроси. Беше чисто, уютно и топло старинно кафене. В „Ландолт“ освен кафе можеше да изпиеш и чаша кирш, коняк или да хапнеш нещо. Но най-важното бе, че можеш да седиш цял ден на топло само с едно кафе, да прочетеш цялата световна преса, включително българската и руската, да се приютиш на някоя крайна маса и напишеш писмо, или даже да си преглеждаш записките от лекциите, стига да не ти пречи шумът.
Това кафене беше нещо като частен кабинет на Матов. За неговия личен живот не знаеха нищо. Едва на бала Борис бе научил, че е женен. Явно личеше, че условия за работа в къщи няма, и затова работеше всеки ден в „Ландолт“ на топло. С чаша шварц-кафе пред себе си и бележник Матов седеше в ъгъла на една маса, сам до прозореца, и пишеше с молив. Спираше, вдигаше глава и дълго се взираше с блуждаещ поглед към улицата. Тогава не беше в Швейцария, а някъде в България… никой не го закачаше. Знаеха, че в такъв момент той отсъства. Затова и Борис, когато влезе в кафенето и видя Матов, не му се обади. Тук бяха Радков, Бижев, Стоянов и още много други българи, които шумно разговаряха. Щом го забелязаха, млъкнаха, но след малко продължиха. Беше уверен, че пак нещо клюкарстват по негов адрес. Двама сръбски студенти го чакаха. Четиримата седнаха на една маса. Борис кимна към Брезов.
— Ето този господин също може да ви преподава.
— Но ние искаме Вас!
— Той е по-добър от мене!
Разговорът се водеше на сръбско-български и всички се разбираха. Започна дълъг и безсмислен пазарлък. Колко всичко ми е омръзнало, си каза Борис.
— Е, братко. Ето ти двама студенти! Бъди благословен в новото си поприще!… Ако нямах тоя дефект да ми се замайва главата, с удоволствие бих се сменил с тебе, па макар и всеки ден да ям бой като магаре…