— Зимата има странна прелест наистина… — отвърна Матов. — Особено ако цял ден газиш дълбокия сняг, без надежда, че ще спреш, а наоколо пада мрак и мъгла… И ти ходиш без мисъл, отчаян, вкочанясал, но изведнъж някой казва: „Светлина!“… После прилайват кучета и малко по-късно си пред огнището, излегнат на чергата с другарите си… Протягаш замръзналите си крака към буйния огън, а от опинците и навущата ти излиза пара. В котела над огнището вече се вари овенът, пък ако домакините ти поднесат ракия или вино, щастието ти е пълно!… Жалко, че никога не съм описал зимите в книгите си…
— А защо?
— И в Сръбско-българската война се бих в студ, а и от Илинденското въстание си спомням не лятото и горещините, а мразовете, когато останахме само две-три чети в Македония и цяла зима ни гонеха турските потери…
— Щастлив си, че си участвал във въстание!… Защо не го опишеш?
— Защото трябва да отлежи… Писането, Борисе, е като сънищата. Сънуваш с голямо закъснение. На двайсет години все още сънувах изпитите и военното училище. Сетне сънувах войната, а въстанието сигурно ще сънувам след години… Като почна да го сънувам, знам, че мога вече да пиша за преживяното… Но изобщо, Борисе, малък народ не може да направи велика литература! Това е привилегия на големите народи. Само те могат да създадат литература за цялото човечество.
— Странно, че ти, който си писател, така мислиш…
— Вземи отстъплението на Наполеон в Русия. Че това е територия, не е шега! Само това да опишеш, рече колко е велико!… Малките народи могат да пишат литература само за себе си.
— Не съм мислил никога по това. Но като че ли има нещо вярно…
— А в Русия нещо зрее… — каза Матов.
— Да, Руско-японската война не ще мине даром…
— Зрее нещо, в което ще има толкова убийства и ужаси, а го чакаме с възторг и нетърпение…
— Но как ще преобразим света без революция?!…
— Трябва да бъдем честни пред истината, Борисе. Всички учения, разбираш ли, всички философии, колкото и противоположни, дори враждебни помежду си, стават еднакви в мига, когато признават убийството за необходимост! Но да не говорим за това! — неочаквано рязко каза Матов. — Каквото има да стане, ще стане! Важното е да не загубим интерес към предстоящото!…
Двамата замълчаха. Скарлатов посегна към коняка. Като отпи, му се стори прекалено лют, закашля се и остави чашата пред себе си. Матов изведнъж каза:
— Нуждая се от твоята подкрепа.
— Ти знаеш, че по македонския въпрос съм на едно мнение с Брезов.
— И аз.
Скарлатов изненадано го погледна.
— Не разбирам…
— Социалистите вероятно са прави. Но аз не мога да се отрека от хората, с които съм споделял и опасности, и залъка хляб.
— Ами ако те са на другия полюс, който ти отричаш?
— Именно! Виждаш ли, Борисе, ти малко си живял в България и малко познаваш хората, политиците и партиите. Може би съм най-близо до вас, до социалистите… Едно ме отблъсва — вашата нетърпимост, така както отблъсна някога Херцен. Аз съм за принципа — ненавиждам твоето мнение, но още повече ненавиждам тия, които ти пречат да го изкажеш!
— Но какво общо има тук Волтер?
— Това начало на „Интернационалът“… „Напред, о, парий презрени“… аз го схващам в буквалния смисъл, Борисе. Всички парии, всички просяци, скитници, бездомници… А хората, на които искам да помогна, са именно такива.
Борис се намръщи.
— Изслушай ме, моля те… При тебе ще дойдат двамата пратеници от Македония…
— Отказвам да имам каквото и да е общо с тях!
Матов дълго мълча. Накрая тихо каза:
— А ако те помоля да им помогнеш?
— Но не разбирам как!
— И аз не съвсем добре се разбирам понякога. Останах в Македония в най-лошия период, когато всичко бе загубено. Впрочем, това няма значение!… Тия двамата много са изпатили. Организацията им е дала на разположение пари, за да купят оръжие. Заобиколени са от мошеници. Ще ги ограбят или ще им се случи нещо лошо…
— Но какво мога аз да направя?!
— Ти учиш икономика и финанси, имаш познати в тия кръгове…
— Не за да правя контрабанда с оръжие!…
Матов сякаш не го чу и продължи:
— Тук, в Швейцария, аз лично не мога да им услужа. Може би ще има ново въстание в Македония… Не съм далеч от мисълта да отида пак там, да видя с очите си, да разбера… Но ти, моля те, не казвай не. Помисли. В края на краищата не сте само вие, социалистите, които правите революции! Нито пък те се правят от високообразовани марксисти. Повярвай ми! Измежду тия, с които бях, които се биха и мряха, едва ли трима знаеха да четат и пишат…