— И прав сте, че няма нищо да излезе!
Скарлатов почти викаше. Ниският неволно се огледа.
— А на истината, господа революционери, имат право всички, даже и банкерските синове!…
— Господине, думата на Матов е закон за нас, но да ни обиждате, няма да позволим! Ще помогнете ли, или не?
— Какво предлагате, дявол да ви вземе!
— Нашите пари са в Мезон Щерн. Ще ви дадем генерално пълномощно, за да се разпореждате с тях.
Само това не бе очаквал.
— Е, господине?…
— Не ми е много приятно. Познавам Щерн.
— Известно ни е.
— Матов ли ви каза?
— Да и Матов, но и парите до Мезон Щерн преведе Търговска банка Скарлатов в София.
— Нямам нищо общо с баща си!
— Това не ни интересува в случая.
— Защо не се отнесохте до някой, който разбира от търговия с оръжие?
— Защото човекът, когото предложи баща ви, излезе мошеник. Последната ви дума, господине?
— Утре ще ида при Щерн.
— Лека нощ, господин Скарлатов. Македония няма да ви забрави.
Двамата се обърнаха и скоро се скриха в завоя на улицата. Скарлатов бе объркан и раздразнен. Бяха го оскърбили, а после бяха му благодарили. Но това не намали огорчението му. Бе уязвен в най-чувствителното място — произхода му. И въпреки това, а може би именно затова, той знаеше, че ще изпълни обещанието си, защото дадената дума за него бе закон, бе въпрос на мъжка чест и достойнство. Борис се сети и за баща си — като капак на всичко неприятно, преживяно тази вечер. Какво е виновен той, че баща му ги е свързал с мошеник!… Откъде накъде Борис ще отговаря за постъпката му!…
Когато се прибра в къщи, мадам Ролан го чакаше. Макар и късно, тя го посрещна на вратата.
— Господин Скарлатов, имате покана за вечеря от барон Щерн. Пликът, извинете, не бе залепен и го прочетох, защото мислех, че е нещо важно.
— Не си е заслужавало да не спите заради това!…
— Но, господин Скарлатов, представяте ли си?… Погледнете каква хартия, какъв златен герб! На вечеря у Щернови!… Никога не съм ги виждала, но редовно чета в хрониките за тях. Имат дъщеря. Хубава ли е?
— Благодаря, мадам — я прекъсна сухо Борис.
Глава шеста
На другата сутрин Борис не отиде на лекции. Лежеше в леглото и мислеше. Беше се събудил с тягостно чувство и натежала глава. Защо се забърка в тая каша с терористите? Ако трябваше да отговори, можеше да намери хиляди доводи — че все пак е революционно дело, че се касае за свободата на подтиснати, че ще проникне по тоя начин в тъмните и неизвестни страни на капиталистическата търговия и един ден ще използва своите знания в практиката или даже с научна цел… Борис отдавна беше набелязал темата на бъдещата си докторска дисертация. Щеше да изследва финансовата политика на Германия и Франция, и преди всичко разликата между тях, през призмата на строгия марксически анализ. А търговията с оръжие щеше да бъде една любопитна подробност в темата. Нещо като екзотична подправка в хубаво ястие. Но каквото и да си внушаваше, истината бе друга. Той просто не намери сили в себе си да откаже, както Брезов. Трябваше да постъпи принципно именно като него!
Без да бърза, се облече и малко преди пладне застана пред Мезон Щерн. Банката бе кокетна сграда с колони в стила на неокласицизма и външно приличаше на малък елински храм, облицован целият в мрамор. Тази архитектура придаваше особена тежест на зданието и се подсилваше от свободното пространство около него. Беше сравнително нова постройка, в която липсваха пищните барокови орнаменти от гипс. Но затова пък строгият гладък мрамор създаваше впечатлението на стабилност и вечност. Надписът от големи, полирани метални букви „Мезон Щерн“, хубавата ограда от бронз, неусложнена от излишни украшения, донякъде опростяваха постройката, но същевременно й придаваха особена аристократичност. Въпреки че бе разположена на големия булевард Монблан, където бяха и всички останали банки, Мезон Щерн се различаваше от тях, както се различава хубава вила сред полето от огромен египетски храм. Наистина барон Щерн имаше вкус и някаква художествена жилка.
Борис се колебаеше. По-добре сега, отколкото друг път да си разваля настроението. Влезе в банката…
… Кабинетът на банкера бе огромен, скъпо обзаведен с барокова мебел. Зад стилна маса с извити крака, а не бюро, седеше самият барон. Когато го видя, стана с пъшкане от креслото, което изскърца. Късите му крака носеха сравнително дълго туловище. Насочи се към Скарлатов, сияещ, с най-хубавата си доброжелателна усмивка. Секретарят, който го доведе, се поклони и излезе.