Ето защо следващите дни Борис напълно се изолира. Не отиваше в „Ландолт“. Не се срещаше с Матов. С Брезов се виждаха в Университета. Той с нищо не му даде да разбере, че знае за участието му в сделката, и да го упрекне. Беше отслабнал, блед, явно парите съвсем не му стигаха, и Брезов — този весел, силен атлет, започна да прилича на монах. Двамата решиха да вземат колкото се може изпити през тази сесия, а в лятната да приключат със следването и само в краен случай да продължат до есента. Това беше смел и амбициозен план. Двамата не се съмняваха в силите и възможностите си. Тази устременост и простота на поставената цел действаше ободрително на Скарлатов. Той се зае упорито да чете. Осъмваше над учебниците си. Съвсем внезапно, на няколко пъти, изпъкна в съзнанието му лицето на Симон — възторжено на бала, насмешливо от последната им среща. Но той не се опитваше да го задържи, защото смяташе, че нищо не трябва да го отклонява от целта. Дори веднъж я зърна в гръб по коридора на факултета и в първия си порив искаше да я настигне, но се въздържа. Цялото си време той прекарваше в Университета, Библиотеката и у дома. Външно съвсем се занемари. Ядеше каквото му падне. А зимата беше студена. Вечер навличаше всички топли дрехи, намяташе се с одеялото и четеше в мансардата до съмване. Избягваше българите в Университета. Все му се струваше, че знаят за падението му. Най-много му липсваше Матов, но срамът му бе по-голям и Борис направи всичко възможно да не се срещне с него. В дълбочината на душата си го считаше за Съблазнителя, за този, който го подведе, въпреки че чувствата му на обич към него не се измениха, а напротив, тази наложена раздяла сякаш ги засили.
В началото на декември, когато веднъж излезе от Библиотеката и вън бе вече тъмно, купи от близката будка някакъв вечерен вестник. Там, на първа страница, видя портрета на двамата македонски терористи и още един непознат. Под уличната лампа прочете сравнително краткото съобщение, но с обширен коментар. Пишеше, че трима терористи направили атентат, като вдигнали във въздуха цяла влакова композиция в отсечката между гара Кара-Суле и Солун. Влакът бил военен. Броят на загиналите бил сравнително малък, но всички били войници и офицери. Единият терорист загинал по време на експлозията, другият бил убит два дни по-късно при престрелка. Третият, тежко ранен, бил публично обесен на площада във Воден. А в коментара към събитието европейският печат го представяше по традиционния начин като углавно престъпление на поредната разбойническа банда — както в повечето случаи осветляваше трагедията на Македония. Така вестниците създадоха картина на това революционно движение, която малко се отличаваше от тая на сицилианската мафия. Борис бе обхванат от неудържим гняв. Просто се задушаваше и без да мисли, тръгна към „Ландолт“.
А там отдавна бе почнало траурно събрание в памет на загиналите. Борис застана до входа и никой не го забеляза. Събранието водеше Бижев. Откакто бе дошъл в Женева, покрай кореспондентската си работа, той разгърна и голяма дейност по македонския въпрос. Издаваше малък бюлетин на френски, пишеше понякога в швейцарския печат, тъй като владееше езика до съвършенство. А напоследък се заговори за задгранично представителство на македонската организация и вероятно неин резидент щеше да бъде Бижев. Върху тази Македония барем деветдесет на сто от българските политици си изградиха кариерата, помисли Борис.
В момента Бижев казваше обикновените и вече толкова изтъркани думи за жертвата пред олтара на Отечеството… Те безсмислено се лееха от устата му, но още преди да приключи речта си, от дъното на залата се чу мощният баритон на Матов. Той беше станал зад масата с кръвясали очи, брадясал, и този път — наистина пиян.