— Тишина, дявол да ви вземе!… — изрева Матов. Всички онемяха.
— Станете на крака и млъкнете поне за минута! Убити са хора! Хора, които доскоро бяха между нас и ние ги познавахме. Убити са мъченици! Спрете да лаете и им отдайте поклон! Защото не умряха под юрганите си, а умряха за свободата, каквато и да е тя!…
Така в пияно състояние той направи скандала в „Ландолт“, за който после дълго време говореше цялата българска колония. Скарлатов си тръгна, без да дочака края. Беше отвратен от всичко.
Една вечер, към средата на декември, Борис излизаше от семинар. Във фоайето към изхода видя Матов, който разговаряше с Жан портиера. Поздрави го и се спря, тъй като не искаше Жан да разбере, че помежду им е настъпило охлаждане. Освен това го обзе привичното му любопитство, породено този път от странното облекло на приятеля му — груби ботуши с подковани подметки и една полушубка от дебело черно сукно, каквато носеха норвежките моряци. На главата си бе сложил кожен каскет. Матов сърдечно поздрави Борис с ведра и добра усмивка на лицето, сякаш искаше да му каже: „Ти нямаш право да ми се сърдиш, аз не съм те насилил…“. Този човек умееше при нужда да прояви старото си аристократично възпитание и по този начин да обезоръжи събеседника си. Матов хвана Борис под ръка и двамата излязоха.
— Искаш ли да се поразходим и поговорим?
— Тоя път може би ще ми предложиш да подпалим Цариград. Най-сетне да осъществим мечтата на хъшовете!
Матов искрено се засмя на висок глас. Двамата закрачиха и след като пресякоха моста, тръгнаха към кейовете. Вятърът не духаше, небето бе чисто и безоблачно, можеше да се различи всяка звезда, но студът се бе усилил и пронизваше телата им.
В „Петте бора“ цареше топлина и спокойствие. Имаше още няколко посетители, които пиеха виното си, без да нарушават тишината.
— Кирш, двоен! — поръча Матов.
— Грапа — каза Борис.
Когато изпи първата голяма глътка, почувства острия вкус на напитката и след миг топлина се разля по цялото му тяло. Отпи още веднъж, като с това преполови чашата. След толкова дни на глад и безсъние той се отпусна душевно и почувства някаква радост. Матов усмихнат го наблюдаваше.
— Мислиш ли, че алкохолът е нещо лошо? — неочаквано попита Борис.
— Съвсем не! Пиенето е най-великият успокоител, който човечеството е открило. Помисли си как би се чувствал един работник след дванайсет часа скотски труд, ако вечер не изпиеше една чаша?! Именно тя го прави да се почувства човек. Според мене алкохолът е дар на човечеството, един мистичен дар, както е огънят и хлябът.
— Но твоят любим Толстой е въздържател… — усмихна се Борис.
— Той би разбрал какво искам да кажа. А как мечтая да го видя!… Готов съм, Борисе, пеша да тръгна, бос посред зима до Ясна Поляна!… Човечеството никога не може да оцени своите гении приживе! А Толстой е не само гениален писател. Той е последната уникална проява на човешката цивилизация за деветнайсти и двайсти век! И аз ще го видя! Непременно ще отида при него! Трябва да го видя! Може да не ме приеме… Но ей така, отдалеч да ме благослови, че и аз като него, въпреки злото, което се умножава, вярвам в бъдещото човешко единение!
Сега Матов на свой ред вдигна чашата си и отпи много глътки от своя любим кирш.
— Ама ти май наистина заминаваш?
— Да, Борисе, но не за Русия.
— А къде, ако не е тайна?
— В България, а оттам може би ще трябва да премина нелегално границата за Македония.
— Ново въстание?
— Не. Битката между отделните крила на Организацията е дошла до братоубийство. Аз съм длъжен да бъда там!…
Двамата помълчаха.
— Ще ме изпратиш ли до гарата? — попита Матов.
— Да.
Борис разбра, че Матов сигурно бе дошъл в Университета не случайно, а само заради него, за да се сбогуват като приятели… Но ако Борис не бе пожелал да се спре, нямаше да го покани да тръгнат на разходка. Матов стана и отиде в кухнята на италианците. Излезе оттам с пътнически кожен сак в ръка. Двамата напуснаха таверната.
Гарата на Женева беше тиха. С този последен влак пътуваха малко пътници, а и те вече се бяха настанили в топлите купета. Двамата приятели самотно се разхождаха по перона. Матов дръпна ръката на Борис и заговори развълнувано.
— Не съм ти разказвал нищо за моя интимен живот… Ненавиждам това и доколкото съм могъл, съм държал в тайна личните си работи.