— Аз не любопитствам.
— Имам жена и две малки деца. Оставил съм ги с много малко пари.
— Ще имам грижата.
— Милостиня от никого не търся!
Матов му подаде един малък пакет, който измъкна от черната си сукнена полушубка, и откачи джобния си часовник заедно с верижката.
Не исках да усложнявам раздялата си в къщи и затова реших да помоля тебе… Това са няколко скъпоценности от майка ми и часовникът… Продай ги и занеси парите на жена ми.
— Бъди спокоен!
— Освен това съм се договорил с Бижев за издаването на последните ми разкази. Иди при него — може би вече е дошъл хонорар от България…
— Добре. И все пак не ми е ясно, защо тръгваш?
— Ние не винаги правим това, което мислим… — отвърна Матов. — Странно същество е човекът и може би това е интересното в живота, че се изненадваме от себе си!…
Глава единадесета
Коледните празници наближаваха. Тая зима валя много сняг. Всичко наоколо бе побеляло. Цареше весело оживление. Улиците и магазините на Женева бяха изпълнени с хора, които радостни купуваха подаръци и се готвеха за празниците. По улиците се появиха и шейни с весели звънчета. Но всичко това не правеше впечатление на Борис Скарлатов. Той продължаваше да се готви упорито за изпитите. Една сутрин, когато се занимаваше в малката аудитория за семинара по политическа икономия, влезе Жан и тихо му прошепна:
— Господин Скарлатов, вън Ви чака… — той се смути и запъна, а после добави — една Ваша колежка…
— След половин час свършвам.
— Тя настоява да й се обадите сега.
Скарлатов се зачуди кой може да го търси. Излезе в тясната пътека между банките и последва Жан. Той не очакваше, че колежката е Симон Щерн. Намръщи се.
— Какво има, Симон?
— Борис, трябва да поговоря на всяка цена с Вас. Не исках да Ви безпокоя, но нямам друг изход. Търсих Ви у дома.
— У дома?
— Там, където живеете. Мадам Ролан е много симпатична.
— Вие сте били в квартирата ми?!
— Но какво лошо има? — каза тя с треперещ глас.
Той я погледна внимателно и като че чак сега я видя. Беше облечена в пелерината от кадифе с белите кожички покрая. Качулката обкръжаваше миловидното й лице, което видимо бе отслабнало. Имаше много измъчен вид. Стори му се съвсем малка, беззащитна и плаха. Очите й бяха насълзени. Нямаше и помен от надменното, дори презрително отношение на Симон към него при последното му посещение у тях. Изведнъж му стана мъчно за нея. Усети как сърцето му се сви.
— Добре, Симон, ще поговорим. Но не тук, нито в квартирата ми.
Тя като че се поколеба, а после каза:
— Още по-добре. Елате тогава в сладкарницата на рю „Монблан“ до големия магазин, знаете я, нали?
Той, разбира се, знаеше тази сладкарница, където се събираше женският хайлайф на Женева. Бе известна като дамска сладкарница. Никога не бе стъпвал там. След като размисли, прецени, че наистина така е по-добре, отколкото да ходят по студа и разговарят по улиците. Разбраха се да го чака там. Симон бързо си отиде. Какво наистина ставаше с това момиче? Той все пак не можеше да си представи, че дъщерята на банкера Щерн бе способна да преживее нещо, което да я направи толкова нещастна!… Но промяната бе очевидна! Така, лутайки се в догадки, той се запъти към уреченото място. Точно след един час влезе в сладкарницата. Портиерът го погледна изненадано и строго. Тук не бяха свикнали да посрещат мъже, но понеже нямаше явна забрана, принуден бе да приеме пелерината му. Освен това младият човек съвсем не правеше лошо впечатление. Борис попита:
— Госпожица Щерн тука ли е?
— Вие господин Скарлатов ли сте?
— Да.
— Госпожицата всеки момент ще дойде. Помоли да я почакате!…
Когато Борис влезе в това изискано заведение с дебели килими, тежки завеси, много цветя и всякакви декоративни дървета, всички жени по масите се извърнаха и го изгледаха с неприкрито учудване. В края на краищата това бе тяхна територия… Той също огледа сладкарницата, но без да обръща внимание на никого. В ъгъла имаше няколко палми в бурета и разни декоративни храсти. Особено интересна бе една от стените, преградена с тънка мрежа, и зад мрежата, множество пойни птици, които чуруликаха и прехвръкваха. Той избра място до една завеса в дъното. На съседната маса се бяха разположили три жени на средна възраст, които тихо, но оживено бъбреха и от време на време хвърляха погледи към Скарлатов. Явно, темата на разговора бе той. Скоро дойде една келнерка, облечена в тиролски дрехи с боне на главата.