— Какво ще поръча господинът?
— Зависи какво имате.
— Изберете си по листа.
Той погледна листа и бързо схвана, че няма почти нищо, което би могъл да вземе.
— Тортите са току-що приготвени от нашата кухня — осведоми го келнерката.
— Какво имате за пиене?
— Плодови сокове, топло какао, чай, кафе…
— Питам за алкохол.
— Ликьор Кюрасо, прекрасен планински ликьор от малини…
— Друго?
Момичето отрицателно поклати глава. Съседките му млъкнаха и слушаха с интерес разговора.
— Имаме „Курвоазие“ — добави момичето, — но го даваме с чай.
— Напълнете ми тогава една водна чаша с коняк без чай!
Келнерката стоеше и чакаше.
— Това е всичко! — каза той.
Момичето се отдалечи. След малко се върна, като носеше на поднос поръчката му.
— Донесете и минерална вода, лимон и захар. Не знаете ли да сервирате коняк?
— Даваме го с чая… — повтори келнерката.
Той не я дочака и веднага отпи няколко големи глътки. Когато запали цигара, една жена от съседната маса високо каза:
— Господине, тук не се пуши.
— Надявах се, че не съм попаднал в черква… — отвърна кисело той, но загаси цигарата.
Дамите започнаха нещо усилено да си шепнат. Скарлатов извади джобния си часовник и го погледна. Симон закъсняваше. Сега наля минерална вода в чашата и отново я надигна, като въздъхна. Бе решил да почака още малко. Лека-полека се унесе в своите мисли. Не сбърка ли, като се съгласи на среща със Симон?… И без това не му стигаше време за четене… Изведнъж се сепна, защото постоянният монотонен шум от говора на жените бе спрял. Чуваха се само птичките зад мрежата. Учуден, той вдигна поглед. На входа бе застанала Симон — трогателна в своята плахост, наивност и красота. Русите й къдрави коси излизаха изпод качулката и падаха на челото й. Тя бе цялата задъхана и зачервена. Но това, което направи впечатление, бе тъмновиненият кожен, елегантен куфар, доста голям, вероятно мъжки, с инициалите и герба на Мезон Щерн. Тежестта му прегъваше крехкото й тяло. Изведнъж всички в сладкарницата в надпревара почнаха да говорят и гледат Симон. Тя прекоси залата. Скарлатов стана от масата. Той бе изумен. Тръгна срещу нея, взе куфара и я отведе на своята маса. И той се изпоти и изчерви от смущение. Остави тъмно винения куфар до масата и почака Симон да седне. Тя разкопча златната катарама на пелерината и се настани удобно в креслото. Скарлатов седна срещу нея. Тя си подпря главичката с две ръце и го погледна право в очите — така внимателно, сякаш за първи път го виждаше. Сега той забеляза, че си бе сложила обици с два големи скъпоценни камъка. Ръцете й също бяха обсипани с гривни и пръстени. Това съвсем го удиви. Никога не я бе виждал да носи украшения.
— Симон, какво правите всъщност? — тихо попита Скарлатов.
— Това, което трябваше да направя!
— Но сега всички разбраха! Само не знам защо избрахте мен за тази пантомима! Тук са клюкарките на цяла Женева…
— На това и разчитах! Целият курник е налице. Връщане назад няма!
— Симон, сега излезте, докато се разплатя, и ми оставете багажа. След малко ще бъда на улицата… Накичили сте се като коледна елха!…
— Тук е толкова уютно, а аз съм така уморена… Това са бижутата от баба ми. Ще ми потрябват. Какво пиете?
— Не е важно! Искате ли нещо?
— Да, това, което пиете… И бъдете учтив, моля Ви… Казах Ви, че днешният ден ме съсипа.
Той се огледа за чаша. Но такава нямаше. Симон взе неговата и спокойно изпи остатъка от коняка. Малко се закашля и направи гримаса, но после се засмя. Жените на съседната маса отново млъкнаха.
— Обожавам коняк! — обяви Симон.
— Не е време да показвате пиянските си дарби!
— Поръчайте още, моля Ви…
— Това беше последният коняк на заведението.
— Добре — въздъхна тя. — Тогава да се махаме оттук…
— Наистина ли искате?
— Разбира се! Това е най-противната сладкарница в цяла Европа. Любимото заведение на мама!…
Дойде келнерката. Скарлатов хвърли една банкнота. Тя беше учудена от големия бакшиш и бръкна в джоба на престилката, за да върне рестото. Но той й направи отрицателен жест.
— Бог да Ви благослови, господине… — рече объркано момичето.
Скарлатов вдигна тъмновинения кожен куфар и тръгна след Симон. Внезапно куфарът се отвори и на килима почнаха да падат всевъзможни женски принадлежности. Объркан, той се опитваше да задържи вещите. Любопитството на околните стигна най-високия си градус. Някои от жените даже се надигнаха, за да видят какво се е случило. Ядоса се, че Симон не си мръдна пръста да му помогне, и тръгна към изхода. Най-сетне събра багажа, затвори куфара и с наведена глава, целият плувнал в пот, излезе от сладкарницата. На улицата вече го чакаше Симон с радостна усмивка.