— А ти как би постъпил?!
— Бих я оставил да прави каквото си ще. Ако иска, може да остане да живее и при мадам Ролан. Не предполагах, че е толкова смело момиче, браво!…
— Но аз нямам намерение да се женя!… Аз… аз с нищо не съм виновен. Защо трябваше именно при мене да дойде?!
— Защото ти беше единственият мъж, когото тя познаваше. Не си ли забелязал, че любов, женитби стават между съседи, между младежи и девойки, който живеят в една махала?
— Женева не е България!
— Не е по-различно. По-интересното е защо е така. Не си ли се питал?
— Не!
— Защото в избора човек се спира върху най-близките предмети и хора. Хората са милиони, а изборът е ограничен. Ти посещаваше на времето Щернови. Тя бе още наивно момиче, почти дете. Щернови живеят изолирано от околните, от съседите… Тя няма приятели, приятелки… И насочва вниманието си върху теб. Това е толкова естествено…
— Аз нищо не съм забелязал.
— Странно. Матов и аз забелязахме, мислехме, че знаеш, и че и ти не си безразличен…
— Аз?! Но аз я избягвах!
— Анджък де… — усмихна се Брезов.
— Какво искаш да кажеш?
— Рано или късно, Борисе, това щеше да се случи между вас, но още не си узрял да го признаеш пред себе си.
— Защо така мислиш?
— Не мисля, а знам. Ако всичко бе станало постепенно, с течение на времето, ако ти сам стигнеше до откритието, че си се влюбил, щеше да поемеш инициативата в свои ръце…
— Едва ли!
— … Но тя те изпревари — продължи Брезов, — защото обстоятелствата са я принудили. И сега твоята мъжка Скарлатова гордост се бунтува.
— Излиза, че аз съм виновен! — сърдито каза Борис. Брезов се засмя.
— Не бих казал, но смятам, че носиш известна отговорност. Пък и защо приемаш всичко това трагично? Вземи и човешката страна на въпроса… Момичето се съпротивява, не иска да живее така, както е живяла. Грях ли ще е да й помогнеш и натриеш мутрата на барона и на такива като него?
— А ти би ли й помогнал?
— Аз имам момиче, което ме чака в България. Познаваме се от деца. Родителите ни също. Те са социалисти. Тя вече работи в младежкото движение. И все пак бих помогнал на Симон. Впрочем във вестниците четох, че била сгодена за някакъв граф?
— Един идиот!
— Момичетата на тази възраст могат да направят всичко. Разбираш ли? Може да посегне и на живота си.
— Но това е обществен скандал!
— Какво те интересува? Нали пред себе си си чист? Знаеш ли какво е било отношението към първите социалисти, в България? Родителите ми са разказвали. Били са като прокажени!… Плюй на това гнило общество и върви по своя път, като помагаш на всички угнетени и оскърбени!
Скарлатов си тръгна объркан от разговора с Брезов. Нямаше желание да си дава отговор кое бе вярно и кое не от това, което каза приятелят му. Внезапно почувства как в него бавно се надига онова тъмно, безформено нещо от неизвестните дълбочини на съществото му. Изпита гняв към себе си, към Симон, към Брезов, към всичко и всички. Вървеше с бързи крачки и се мъчеше да се овладее.
Глава дванадесета
Той изкачи тихо стъпалата на мансардата, които сякаш нарочно скърцаха най-много, когато се стараеше да бъде незабелязан. Помъчи се безшумно да отключи вратата, но тя широко се отвори и пред него застана мадам Ролан.
— Господин Скарлатов, няма защо да криете годеницата си! Аз имам вкус и мога да Ви кажа, че е много възпитано момиче. Поздравявам Ви! И моят съвет е да престанете да скитате и се прибирайте навреме!…
— Благодаря за съвета — каза троснато Скарлатов и тръгна към своята стаичка. Той чу гласа на Симон. Тананикаше си някакъв мотив. Отвори вратата. Тя бе облякла домашна роба. Сложила бе стаята му в ред. Имаше даже цветя на масата. Хазайката влезе след него и каза:
— Остава да пренесем двойното легло…
— Мадам, Вие съдена ли сте?
— Не, но защо? — обърка се хазайката.
— Защото скоро ще Ви съдят за сводничество! — каза Борис.
— Но, господин Скарлатов…
Мадам Ролан се просълзи. Симон я прегърна и сякаш тя това бе чакала, за да заговори наново:
— Не се безпокойте, мила… — обърна се тя към Симон. — Напоследък беше много нервен. Преуморен е от четене… Иначе е шик и възпитан мъж! Ще му мине. Всичко ще се оправи! Знам ги аз тия работи…
Най-сетне тя излезе. Борис бе отчаян.
— Ще ида да купя нещо за ядене — каза той.