— О, Борис, нашият изповедник père Жервезо̀ ми каза веднъж, че всяко живо същество има своя небесен покровител. Веднага помислих, че за мен това сте Вие, и не съм се излъгала…
— Симон, аз нямам нищо общо с небето!…
Някой почука на вратата. В стаята наново влезе мадам Ролан.
— Мадам е сервѝ.
— Стаята долу свободна ли е? — попита Борис.
— Но да…
— Тогава я наемам за госпожицата.
Симон хвана за ръка Борис и така тръгнаха за малката трапезария. Тя бе наредена празнично и на масата горяха свещи. Двамата седнаха на определените им места един до друг, а срещу тях мадам Ролан. Тя непрекъснато им се усмихваше.
По-късно, пред стаята на Симон, двамата се спряха за малко.
— Ще спя като пребита — каза тя.
— Аз тепърва ще чета… Скоро съм на изпит.
— Защо не ми казахте?
— Нямаше смисъл. Лека нощ…
Тя си подаде ръката и той я пое. Беше малка, топла и мека.
Борис заизкачва скърцащите стъпала към мансардата. Когато запали лампата, почна да се разхожда напред назад. Изведнъж тръгна към леглото. Наведе се. Измъкна под него един дървен куфар като сандъче и го отключи. Оттам извади някакъв вързоп. Разтвори го. Блясна злато — монети, скъпоценности и накити. Помисли, че сега, когато се забърка в тая каша, може би ще му трябват повече пари. Това съкровище бе от майка му. Донка му го предаде след погребението. Той извади от купчината една проста малка дървена икона на Богородица с Младенеца и един железен кръст. Борис помнеше тия вещи. Майка му никога не се разделяше от тях. Този малък вързоп и едно късо писмо, написано преди смъртта й — беше всичко, оставено от нея. Затова може би не посегна на монетите. Те бяха достатъчно, за да завърши следването си. Още тогава реши сам, със собствени сили, да се справи. Беше изхарчил една част в началото, когато още не бе ориентиран и трябваше да плати пътя до Женева и таксите в Университета. Там, в последната си заръка, тя му казваше да не се лишава от нищо, а ако запази накитите, един ден да ги подари на жена си. Пишеше, че ще мисли за него и само за него, дори след смъртта си. Накрая завършваше: „Бъди много, много щастлив! Твоя майка завинаги!“. Какво остава от хората след тяхната смърт, си мислеше Борис. Дали само споменът от тях?… Хубаво би било тия, които обичаме, да са винаги при нас, поне докато сме на тоя свят! Но сигурно е закон на живота да разделя близките същества…
Скарлатов запали цигара и разтвори широко прозореца. Нахлу студен въздух. Някъде отдалеч се чу тракането на влак, а после долетя призивният вик на локомотивната свирка…
Глава тринадесета
Симон нахлу внезапно в живота на Борис и го обърка. Целия ред, който си беше създал — невзискателен и прост, спартанското отношение към студ и глад — разбра, че трябва да промени. От една страна, това го дразнеше, но едновременно и мобилизираше. Той за пръв път в живота си изпитваше чувството на отговорност към друго същество, което бе потърсило неговата закрила. А Симон със своята нежност и крехкост, със своята доверчивост и детска вяра в силите и способностите му го караше да се страхува, че може да й нанесе неизлечима рана. В две безсънни нощи, в които прецени всичко, той взе твърдото решение да се противопостави и бори с всички, които биха посегнали на свободата й. Защото чувството на кавалерство и справедливост у Борис Скарлатов бяха силно развити. Така че, след като Симон се настани на квартира при мадам Ролан, той всеки момент очакваше да дойде ударът. Беше напрегнат като стоманена пружина и готов да се нахвърли върху всеки. Но в тия дни, за негово учудване, не се случи нищо. Барон и баронеса Щерн не даваха никакъв признак на дейност. Това объркваше Скарлатов. Мъчителното очакване на нещастието е винаги по-силно от самото нещастие. Но той бе трезв и затова първото, което направи, беше да провери финансите си. Прецени, че може да се справи. Той нито за миг и не помисли, че Симон Щерн може да се издържа сама или че би могла да го подпомага в съвместния им живот при мадам Ролан. Знаеше, че сега разходите значително ще се увеличат, и то не поради прищевките на Симон, а поради най-елементарните нужди, от които той се бе лишавал, като например дърва и подпалки за горене, редовно ядене по три пъти на ден, дребни пари за всекидневни нужди, а също и наемът за още една стая. От себе си не можеше нищо да спестява. Сам бе ограничил разходите си до краен предел. Оставаха парите и накитите на майка му. Но и те нямаше да стигнат за година и половина, докато завърши. Имаше един изход. Да вземе изпитите и приключи следването си още през лятната сесия. Това бе изпълнимо, но присъствието на Симон му пречеше. Той не можеше да се отдаде изцяло на учене, както досега. Тя беше човешко същество и изискваше внимание, макар и минимално, а то означаваше време. Поне в тия първи дни той отбягваше да говори със Симон за нещата, които го измъчваха.