Угрижен и умислен той се връщаше в къщи от Университета, когато внезапно се сети за обещанието си спрямо Матов. Трябваше да се отбие на всяка цена в „Ландолт“. Това му бе крайно неприятно. Но когато влезе, кафенето беше почти празно. Зимната ваканция на студентите бе започнала. Завари Бижев и няколко други българи. Седна на масата им. Бижев бе станал нещо като доайен на българската колония и след отпътуването на Матов се чувстваше в „Ландолт“ като господар. Изглежда работите му вървяха отлично. Това не бе плахият кореспондент, който дойде преди месеци в Женева. Беше облечен елегантно, маниерите му бяха станали изискани, говореше френски прекалено добре за чужденец. Но очите му, или по-скоро очичките му, бяха хитри, подвижни, никога не гледаха събеседника право в лицето и все пак забелязваха всичко. Скарлатов решително не го обичаше. Той посрещна Борис дружелюбно. Даже стана от масата. След това почна несдържано да се хвали. Показа му новия брой на списание „Македония“, излизащо на френски. После му подари с автограф новата си брошура по македонския въпрос, също на френски. Борис успя да го прекъсне и попита за хонорара на Матов. Отначало Бижев не разбра за какво става дума. После се сети.
— Драги Скарлатов — каза той, — известна ли ти е издателската дейност у нас, в България?
— Не много…
— Тогава мога да ти кажа, че Матов те е пратил за зелен хайвер. Колко пари има да ти дава?
— Матов никому не дължи и особено на мен! Става въпрос за хонорара му от разказите!
— Първо, издателят, който обикновено е частно лице, трябва да даде пари, за да се отпечата сборникът. После, по абонаментна система да разпространи изданието. После, да се продадат книгите, ако се продадат… После, той да си удържи изразходваните суми, заедно с печалбата, и накрая — каквото остане, след като окончателно се разплати с печатницата, да даде нещо на писателя. Така че в най-добрия случай Матов може да получи някой грош след една година.
— Може би става дума за аванс?
— От комар лой и от български издател аванс!…
— Но той има семейство!
— Разбирам. Ако искаш, можем да уредим една подписка между нас.
— Я не говори глупости! Аз идвам не за помощ, а за пари, които с честен труд си ги е изработил!
— Виж, Скарлатов. Ако той издаваше книгите си с помощта на нашата Организация или с помощта на Военното министерство, Министерството на народната просвета — друг въпрос. Но книгите му ги издават няколко бедняшки социалистически издателства и това на толстоистите. Така че никога той не би могъл да се издържа от писателски труд! Всъщност той се издържа изключително от преводи и кореспонденции. Но и те вече не вървят. Матов трябва коренно да промени тона си и да не обижда кой му падне!… За това нещо си заслужава да поговориш с него…
Скарлатов разбра какво иска да каже Бижев.
— Драги Бижев, все още има хора, които не продават душата си на дявола! Един от тях е Матов и това прави чест не само на него, но и на цялата българска интелигенция! Заслужава си човек да погладува за такава честна слава! Но както и да е… Това за тебе е непонятно!…
— Даже Вазов се издържа, благодарение на държавни субсидии! — възрази Бижев, но отговорът му увисна във въздуха. Скарлатов вече излизаше от „Ландолт“.
Оставаха три дни до Коледа, но хората вече празнуваха. По улиците бяха накичени гирлянди. Във витрините на магазините имаше елхи. Скарлатов опипа в бездънния джоб на пелерината пакетчето и часовника, които му беше дал Матов. Трябваше на всяка цена да отиде при семейството му, и колкото се може по-скоро! За всеки случай, преди Коледа!… Знаеше една заложна къща на рю „дьо Лафонтен“.
Когато влезе в магазинчето, всичко му заприлича на картина от Рембранд. И полутъмнината вътре, и вещите по рафтовете — най-разнообразни, както е разнообразна човешката дейност, а оттам и човешката мизерия. Евреинът зад тезгяха, с малка шапчица от кадифе на главата, с дългите тънки плитки, спускащи се пред ушите, и тихия си глас, напомняше колко е древен този обмен между хората — залог на вещ срещу пари на ръка с приспадната лихва. Беше чел, че от намерените вавилонски глинени плочки с йероглифи деветдесет на сто от текстовете касаели точно такива примитивни банкови операции. Евреинът развърза пакетчето. Вътре имаше един златен медалион от тънка пластинка с малка златна верижка, един пръстен с полускъпоценен камък и друг медалион с емайл върху сребро. Парите, които предлагаше лихварят, бяха нищожни. Часовникът на Матов имаше позлатени капаци. Машината му работеше добре, но цената, която му даде, бе още по-жалка. Борис си спомни една поговорка от един руски емигрант — да тръгнеш за Тула със свой самовар! Същото бе да продадеш стар часовник в Швейцария, която произвеждаше най-хубавите в света! Той се отказа от сделката и отново прибра всичко в джоба си.