— Но защо?
— Защото Вие сте домакинята и Вие ще купувате… И без това всички мислят, че вече съм изял половината капитали на баща Ви… А това — посочи той малката купчина, — за да поддържам лихварското предприятие на висота! Искам не искам, ще трябва да ида в Мезон Щерн! Дано старият Ви папа се е запилял някъде!…
— Не се надявайте. Той спи в Банката!
— Е, добре, на война като на война! А сега да тръгваме и не мислете за нищо!
Това, последното, го каза повече за себе си.
— Не разбрах, къде да тръгваме?
— На разходка, на покупки, на гости, на вечеря… И горе главата! Коледа идва! Ще я отпразнуваме славно!
— Но това е прелестно!
— И си облечете най-хубавите дрехи!…
Когато Симон излезе, той се погледна в огледалото. Отдавна не го беше правил. Втренчи се в него с безстрастно изражение. А после взе един кичур от дългата си черна коса и го стисна под носа като мустак. Премрежи очи и гласно произнесе през зъби:
— Похитител на млади момичета!…
Глава четиринадесета
Когато излязоха на улицата, времето бе тихо и меко. Прехвърчаше сняг на едри парцали. Запътиха се не към големите търговски улици, а към старинната част на града. Скарлатов се надяваше, че там никой няма да ги види. Но изпитваше стеснение и неудобство, че върви със Симон, и крачеше напред, а тя подтичваше след него. Най-сетне не издържа и му хвана ръката, като го накара да спре.
— Хей, Бо̀рис, защо бягате все напред?
Той се спря.
— У нас мъжът върви напред, а жената с децата и добичето след него…
— Но, мон шер, тук е Женева и ме хванете подръка! Нали Вие сте моят саебѝ?
Сега двамата млади хора вървяха по тесните улички на стария град с възбудени весели лица и спираха пред всяка витрина на малките магазинчета. Минаха край някакво магазинче с детски играчки. Изведнъж Скарлатов спря и се загледа. Симон също се зазяпа.
— Обожавам кукли! — каза тя.
— А какво бихте купили, ако имахте момченце и момиченце, да речем…
— Кой, аз ли?!
— Вие, разбира се!
— Момченце и момиченце? Ваши и мои? Искам да кажа наши?
— Е, да речем, да… — каза Скарлатов. — Нямате никакво въображение!
— Грешите, но не искам да споря. И на колко години са?
— Има ли значение?
— Разбира се!
— Малки.
— А каква е разликата между тях. Момчето ли е по-голямо?
— Знам ли? Но престанете с Вашите глупави въпроси!
— Не са глупави! Бих искала наистина да зарадвам децата си, а не да им купя първата попаднала вещ!…
— От десет минути именно това Ви моля да направите.
— Е, добре, за момиченцето е лесно — една голяма кукла.
— А за момченцето, ей тоя крокодил! — посочи Скарлатов витрината.
— Не знам кой няма въображение!…
— Тогава да влизаме…
— Но Вие наистина ли ще купувате нещо?
— Да, разбира се, и то за истински момченце и момиченце — децата на Матов…
Симон го дръпна пак за ръката.
— Бо̀рис, моля Ви, като влезем в магазина, говорете ми на „ти“…
Тогава той я хвана за ръка и влязоха вътре. Звънчетата на вратата иззвъняха. Това бе обикновено швейцарско магазинче, тихо, спокойно, разположено в къщата, където живее притежателят. В случая — бе жена. Звънчетата се чуваха по цялата къща, за да слезе трудолюбивата домакиня от кухнята, където е заета с готвене. Типична швейцарка на средна възраст — пълничка, закръглена, с неизменната доброжелателна усмивка на лице. Насочи се право към Скарлатов. Тя бе търговка и знаеше, че търговията се върши далеч по-лесно с мъже, отколкото с жени. Защото мъжът, без много много да се колебае, купуваше направо и понеже не бе много сигурен в избора си, обикновено взимаше под внимание мнението на продавачката, а в повечето случаи изцяло се оставяше в нейни ръце. Така покупката се извършваше по възможно най-бързия начин. Докато при жените не бе същото. Те се колебаеха, спираха се на една вещ, след това я оставяха. После отново се залавяха за същата. После почти се съгласяваха с покупката, докато внезапно прекъсваха преговорите и излизаха. И тогава когато продавачката, раздразнена от несполуката оправяше нервите си, останала сама в магазина, внезапно вратата се отваряше и жената, която току-що се бе отказала от покупката, се връщаше за нейно огромно изумление и всичко почваше отново…