— Добър ден — поздрави ги притежателката. — Какво ще избере господинът?
Скарлатов, който внезапно се почувства изоставен, се огледа за Симон.
— Момент… — извини се той.
Тя бе хванала вече една кукла и дълбокомислено я въртеше на всички страни.
Продавачката се обърна към нея.
— Имаме великолепни английски кукли, госпожо.
— А за момче? — попита Борис.
— Господине, много се радвам, толкова млади и вече две деца!… Та това е прекрасно съчетание — момче и момиче! Кое е по-голямо?
— Започва се… — промърмори на български Борис, а сетне твърдо отговори:
— Момчето е по-голямо!…
— На колко е години?
— На… на…
Но се намеси Симон.
— Госпожо, мъжете никога не знаят на колко години са точно децата им. Алфред навършва две години, а Фредерика е на една година!
Тя дръпна ръката на Скарлатов, който искаше да каже нещо.
— Моите поздравления, госпожо и господине! Позволете ми да поднеса това цвете на госпожата. Тя напълно го заслужава! Родила Ви е две деца, Боже Господи!…
Тя взе едно изкуствено цвете, едно лале.
— Парижка стока! Трябва само от време на време да се измива и става като ново!…
Симон напълно се бе вживяла в ролята си и я играеше с такава трогателна искреност, че изуменият Скарлатов почна да се пита дали наистина Алфред и Фредерика не са самата действителност.
— Днес е рожденият ден на Алфред!… — обяви Симон.
— Значи, зодия Козирог! Имате голям късмет, госпожо! Това е дълбоко чувствителна и духовна зодия, хора на разума и религиозни водачи!…
— Но също и егоисти, отмъстителни типове и престъпници. Завършват на въжето!…
— Не сте прав, господине… Наистина всяка зодия е двойнствена, но в случая, като ви гледам, убедена съм, че преобладава доброто начало!…
По-късно, двамата натоварени с пакети и пакетчета, излязоха на улицата. Продавачката ги изпрати пред вратата.
— Щастлив рожден ден! Магазинът и аз сме винаги на Ваше разположение…
— Благодаря Ви, госпожо, особено за съветите — отвърна Симон.
Той не можа да се стърпи и се ухили:
— Алфред и Фредерика страшно ще се радват!…
Тръгнаха, но Борис внезапно зави в една странична уличка и почна да се смее като луд. Две пакетчета паднаха от ръцете му. Симон се наведе да ги вземе.
— Какво ти става?
— Като се върнем, Фредерика ще е заревала с пълен глас, а пък Алфред е подпалил къщата…
Двамата не спираха да се смеят.
— Не си прав, скъпи — каза Симон. — Алфред е страшно послушен и е моята опора. А Фредерика сама си намира цукалото…
— Нима?! От кога?…
Така двамата се забавляваха, като измисляха все по-ужасяващи лудории на „децата си“ и не забелязаха колко дълго вървяха, докато стигнаха покрайнините на Женева. Вече навлязоха в един типичен емигрантски квартал, населен предимно от италиански семейства. Спряха се в някакъв двор, където имаше три едноетажни къщи. Скарлатов учтиво попита на френски една бременна жена, която се бе запътила към улицата, къде живее семейството на господин Матов. Но жената не го разбра добре. Тогава той я заговори на италиански. Тя отзивчиво ги поведе към една от къщите и се върна. Борис почука на вратата, но никой не им отговори. Натисна дръжката и влезе, а след него Симон.
В стаята на пода играеха едно момченце около три годинки и едно момиченце към пет, но вече със сериозния вид на дете, на което е възложено да пази по-малкото братче. Симон не можа да се сдържи и веднага грабна малкото момче в ръце.
— Мон пти шушу… — галеше го тя.
Борис отиде при момиченцето. То стоеше и го гледаше недружелюбно.
— Фредерика? — попита той.
— Не съм Фредерика, а съм Цветана — отвърна то на френски.
— Добре, Цветано. Идем ти на гости.
— Седнете, моля…
Скарлатов остави пакетите по масата. Момиченцето се направи, че не ги вижда, и взе да нарежда нещо в бюфета.
— А братчето ти как се казва? — попита наново Борис.
— Иван, Ваня…
— Послушен ли е?
— Ох, не. Той нищо не разбира!
— Къде е майка ти?
— Маман тръгна да занесе прането, а папа е революционер. Той отиде да се бие за свободата на Македония.
— Твоят папа е мой приятел. А това е Симон…
Момиченцето се обърна към нея. Симон й се усмихна.
— Много е хубава — каза внезапно момиченцето на български.