— Симон, ставай…
Тя стана и се изправи срещу него. Болка прониза Скарлатов, като я видя толкова нещастна и безпомощна.
— Приготви си топли дрехи и тръгваме!
— Къде?
— Ще прекараме Коледа в планината! Хайде, размърдай се, имаме на разположение само един час, за да хванем влака!…
— Моля те, ела и ме прегърни… — каза Симон.
Той нежно я притисна.
— Обещай ми, че никога вече няма да бъдеш такъв…
— Какъв?
— Страшен.
Глава петнадесета
Те слизаха от височината. Бяха стигнали чак до границата на глетчера. Но екипът им и по-точно обувките не бяха подходящи. Беше слънчев, студен ден. Понякога вятърът духаше на вълни, вдигаше ситен пясък сняг и го хвърляше в лицата им. Слънцето клонеше към запад. Тя държеше ръката му, която той бе пъхнал в джоба на полушубката, за да я топли. Спряха малко над боровата гора. Борис я погледна. Ситни капчици от разтопени снежинки имаше по русите й коси. Вълненият шал се бе смъкнал. Тогава Борис го върза върху косите и ушите, а после го намота около врата й.
— Студено ли ти е?
— Не, радостна съм. Само очите ми парят…
Със съжаление се сети, че трябваше да вземат слънчеви очила. Цялата разходка можеше да свърши със снежна слепота. Беше я изпитал веднъж и знаеше колко болят очите.
— Да тръгваме! — каза той. — Тук не е много подходящо да стоим.
— Още малко… — помоли тя. — Толкова е хубаво!…
Но той я дръпна за ръка, затича се надолу и тя по него. Задъхани стигнаха боровата гора и поеха по една тясна пъртина, която ги изведе на голямата, изрината от шейните пътека с жълто-кафеникави петна от конска тор и пикоч. Отстрани се бе получило нещо като снежна стена и те вървяха сякаш по коридор. Слънчевите лъчи преминаваха на ивици през отрупаните със сняг дървета. Цареше тишина и се чуваше само хруптенето на снега под обувките им. Понякога с шум се откъсваха парчета сняг от дърветата и пак настъпваше тишина. Някъде зад тях се чу веселата мелодия на звънчета. Трябваше да се отдръпнат и затънат в стената край пътеката, за да направят място на шейната, карана от ниско, набито конче с много косми над копитата, целите в скреж, сякаш носеше гамаши. Младите хора в шейната закачливо им подвикнаха, но те не чуха какво, защото снегът от плазовете отиде в лицата им. Когато излязоха от гората, долу в краката им беше цялата долина, огряна от последните лъчи на слънцето, залязващо зад високия връх. Оттук се виждаха ясно в кристалния въздух и двете бели сгради на санаториума, а по-ниско — селото с една главна улица, с малките си къщи, с островърхи покриви, черквата с камбанарията и железния кръст, и още по-нататък — дъскорезницата, а край нея жълтеникави обелени трупи, които отдалеч приличаха на кибритени клечки. Влакчето на зъбчатата железница с труд изкачваше последната височина, преди да стигне селцето, и писъкът на спирката му долетя до тях. По пътеката слизаха крави на едри кафеникави петна, водени от нисък швейцарски селянин, който се подпираше на тояга. Дим излизаше от всеки комин на селцето и се стелеше по посока на вятъра. Те и двамата запомниха тая чудна мирна картина на природа, хора и животни, слети в едно, толкова красива и недействителна, сякаш илюстрация на снежна, северна приказка…
Те се забавиха в селото. Отидоха в единствения магазин. Симон си купи снежно бели пухкави и топли вълнени чорапи. После извървяха улицата от край до край. Но мракът в планината бързо се спуска и се отправиха към малкия хотел, по-точно кръчма, с две-три стаи за гости на горния етаж, където си бяха оставили багажа. Странноприемницата беше разположена близо до дъскорезницата на една поляна и до нея се стигаше по снежна пъртина. Когато влязоха, огънят в камината хвърляше искри. На една маса двама швейцарски селяни играеха карти. Съдържателят ги посрещна и настани пред огъня. Те си събуха обувките и протегнаха мокрите си крака към него. Съдържателят им донесе две чаши грог. Така седяха в тихата кръчма, гледаха пламъците и ги обхвана умора и сънливост. Стопанинът стоеше, облегнат зад тезгяха. После дойде жена му — една швейцарска селянка, облечена с няколко вълнени поли. Двамата нещо тихо си казаха. Жената отиде при тях.
— Какво ще пожелаят господинът и госпожата за вечеря?
— Ще се радваме, ако Вие изберете менюто — отвърна Борис.
— Няма да съжалявате… — каза усмихнато съдържателката. — Младата госпожа нуждае ли се от нещо, докато приготвим ястията?