— Искам при мама… Искам при баба…
Тогава Борис с пълна сила почувства каква неизмерима отговорност бе поел със Симон. Дали да съобщи на родителите й? Реши да я изчака, докато дойде на себе си. На сутринта температурата малко поспадна и той я запита.
— Не, по никой начин! — отвърна Симон. — Аз никога вече няма да се върна при тях!
А после започна кошмарът. На третия ден диагнозата беше съвсем точно определена — пневмония. Налагаше се да вика ту един, ту друг професор. Хонорарите, които плащаше, бяха огромни. Почти всеки ден тичаше до лихваря. Сега вече с яд си мислеше, че тогава не трябваше да кара Симон да върне накитите. Тя се държеше храбро. Изпълняваше послушно всичко, каквото й казваха. Той се принуди да отложи два от изпитите. Брезов и Александров бяха постоянни посетители в дома му. Особено Брезов му помагаше във всичко. Въпреки това приятелят му си взимаше всички изпити, които беше записал за сесията. Шведът също не ги изоставяше. С буйните си побелели коси той приличаше на някакво старо скандинавско божество, слязло от горите. Говореше срещу професорите, които нищо не разбират, и срещу медицината изобщо. В същото време беше дълбоко убеден в своите знания, в силата на природолечението и масажа. Това не се виждаше чудно на Борис, тъй като наистина от масажите и отварите на стария швед Симон сякаш се чувстваше по-добре и имаше полза.
В началото на втората седмица от заболяването настъпи кризата. Температурата изведнъж спадна. Симон се обля цялата в пот, но лицето й от червено, стана бледо като платно, а дишането й повърхностно. Борис потърси пулса й. Едва се напипваше и беше бърз като на птица, хваната в ръце. Дъхът му спря. Беше сам посред нощ. Разтърси я. Тогава тя отвори сините си като синчец очи и го погледна в пълно съзнание. Беше спокойна и уморена. Той заспа на стола до леглото й.
Борис не си правеше илюзии, че барон Щерн не знае за разболяването на дъщеря си. Бяха извикали почти всички медицински светила на Женева. Все някой бе съобщил на барона, но той не даде с нищо да се разбере това. Изглежда, твърде добре познаваше дъщеря си, за да очаква, че ще се обърнат за помощ към него. А вероятно и обидата от постъпката на Симон, както и общественият срам надделяваха над родителското чувство. Но Борис нямаше време да се замисля над това. Когато кризата мина, Симон продължи да бъде на легло. Трудно се възстановяваше. Трябваше да й помага във всичко, а до тоалетната да я носи на ръце. Все пак той направи усилие да се съсредоточи за следващия изпит. Отиде в Библиотеката да чете. В случай на нужда, мадам Ролан щеше да го извика.
Сега седеше на една от банките, но още не бе почнал да чете. Пред него имаше бял лист хартия, изписан с цифри. На едната колонка бе това, което притежаваше като остатък от накитите на майка му, превърнати в пари. На другата колонка — разноските от съвместния им живот със Симон. Балансът не излизаше. Ако ги вложеше във вид на франкове, като дългосрочен влог в някоя банка, то годишната рента нямаше да стигне за един човек, камо ли за двама. Досега не бе питал Симон за финансовото й състояние. Това и не го интересуваше. Той беше мъж и българин. А българинът не се жени, ако не може да осигури храна и покрив на жената и децата си. Изход почти нямаше. Дори ако продължеше да преподава уроци, парите щяха да подпомогнат съвсем малко бъдещото домакинство. Той не разговаряше със Симон по тия въпроси и никога не би си позволил подобен разговор. Това беше негов и само негов проблем, който не можеше да сподели с никого!… А като завършеше образованието си, щеше ли да стане по-добре?… Той никога не си бе представял бъдещето като банков чиновник или юрист. Виждаше своята дейност в обществото като свободна дейност, несвързана с определени работни часове и учреждения. Знаеше, че след завършване можеше да разчита на място в Университета, което да му осигури много свободно време за собствени занимания и съвсем малко пари. Но и това щеше да стане не по-рано от година, ако успееше да съкрати следването си, като вземаше двойно повече изпити. Само че трябваше да се откаже от частните уроци. Всичко това го гнетеше. Борис толкова искаше да посети университетите в другите страни — Германия, Франция, Англия… А това означаваше да води чергарски живот. В такъв случай университетската кариера отпадаше. За да водиш такъв живот, трябва да имаш един минимален постоянен доход. Оставаше един-единствен изход…