Скарлатов мълчеше. И така, първият тур от битката с Щерн завърши в негова полза. Той пак се надигна от фотьойла. Банкерът, без да му обръща внимание, отиде зад масата. Взе някакви книжа и ги подаде на Скарлатов.
— Прегледайте извлеченията от Вашата сметка.
Борис хвърли поглед на цифрите. Учуден подсвирна с уста.
— Та аз съм бил заможен човек!
— Да, така е. Тук е вписана и сумата от Вашето комисионно за сделката с оръжието…
— Но аз не съм искал нищо!
— Това се разбира от само себе си. Тази сума можете да изтеглите. Нали сте материално затруднен?
— Никога! — каза Скарлатов.
— Жалко. Но позволете да Ви попитам какво всъщност искате? На Вас Ви трябват пари! Аз намирам изход! Вие отказвате! Простете, но това не е съвсем нормално от Ваша страна.
Борис се ядоса и рязко отвърна:
— С мръсни пари не желая да си оправям положението!… Предполагам, че Вашият процент от тази сделка е добър, макар и да участвахте инкогнито…
— Разбира се!
— А къде остана моралът, който искахте да ми внушите?
Но Щерн напълно се владееше. Посочи му наново фотьойла да седне и Борис се подчини.
— Момент, ще Ви обясня… Банкерът никога, запомнете, за нищо на света не участва официално в такива сделки. Той не си цапа ръцете. Има други за тази работа. Аз имам клиенти. Те са вложили своите капитали при мен. Значи ми имат пълно доверие, както децата на бащите. Банката за тях е едно семейно огнище…
— Бароне, Вие сте били поет! Нарисувахте такава пасторална картина на банковото дело, просто да се разплачеш!…
— И да не вярвате, точно така е! Аз търся къде да вложа парите на моите клиенти-деца, те да получат най-голямата възможна печалба!
— Но Вие може и да се разорите заради Вашите деца!…
— Не. Аз просто взимам своите законни двайсет процента.
— Не е ли все пак много за едно инкогнито?…
— Това са трохи, паднали от трапезата.
— Но, ако чедата са хиляди, трохите ще се събират в кошове, както е в Евангелието…
— Вие се отнасяте лекомислено към живота на банкера…
— Нищо подобно! Доколкото разбрах, това не е живот, а денонощна мисъл!…
— Попаднахте в целта!… И ако този банкер има нещастието да му се е родила една-единствена дъщеря, и да я обича с цялата сила на бащиното сърце, Вие ще разберете колко то е нежно и уязвимо…
Той извади кърпичка от джоба и избърса сълзите си.
— Странно колко си приличате с баща ми! — каза Скарлатов.
— Защо?
— Защото и той може да се разплаче, когато пожелае или, по-скоро, когато има полза от това.
— Вие сте още млад и не познавате човешката искреност. Впрочем прав сте. Да говорим като мъже! Аз исках дъщеря ми Симон да избере добър съпруг, но, както е казано, човек предполага, а Бог разполага. Аз не съм деспот и уважавам чувствата й. Но в едно не вярвам.
— В какво?
— Във Вашите чувства. Вие сте много по-ловък, отколкото мислех…
— Тогава считам разговора за приключен!
— Постойте, моля Ви… Ох, това оръжие, това оръжие… Виждали ли сте се отново с този, тозиии…
— Барон Захариас?
— Той е толкова барон, колкото аз съм кюре! Но че е мръсник, гаден левантиец, изрод, безверник, подлога на султаните, баща на бандитите по цял свят…
— Значи е успял да Ви удари в сделката?
— Тепърва ще си премерим силите! Атентатът му дойде като манна небесна. Сам пусна в печата съобщение, че е закупено хиляда пъти повече оръжие за революционерите и в резултат какво? Това изчадие, този…
— Да пропуснем епитетите — прекъсна го Борис.
— Сключва кучият му син една огромна сделка с Турция! Пробутва им цяла флота, ама цяла-целеничка от изгнили кораби, изпразва складовете на Европа от Наполеоновите войни и слага гнусната си ръчичка в строежа на Багдадската железница — единственият път между Изтока и Запада!…
— Чудесно! Значи кадърен човек!
— Той е само едно дяволско семе! Срам за Вселената! Но Господ гледа отгоре! И Вие, господин Скарлатов, му помогнахте, толкова много му помогнахте, че този стиснат скъперник даде голямо комисионно на Ваше име. Тоя мошеник никога не изпуска да ми сложи крак!
— Защо страдате? Щом е във Вашите възможности, изобличете го с цифри и документи! По този начин ще го съсипете…
— О, млади момко, тия работи стават по съвсем друг начин…