— А не го ли щадите, понеже барон Захариас знае твърде много и за Вашите „почтени“ сделки?
Щерн сякаш не чу последните думи и неочаквано рязко го прекъсна:
— Какво смятате да правите със Симон!
— Още не сме решили, но вероятно ще се оженим.
— Ще Ви предложа нещо, изслушайте ме…
— Да чуем…
— Вие още не сте завършили, тя също. За жена това не е важно, но за Вас е друго!
— Казах Ви, че завършвам след няколко месеца!
— Е, как да не уважавам такъв момък!… Всяко зло за добро! Аз съм стар. Няма на кого да оставя Банката и всичко, свързано с нея. Затова един енергичен млад човек, който не се спира пред нищо, е може би най-доброто решение. Не Ви обичам, господин Скарлатов, но Ви уважавам. Да сключим почтена сделка. Скандалът е голям. Ние не смеем да се явим пред обществото. Нека Симон се върне, Вие завършете!… Имате много сериозно да четете. Ще бъдете по-спокоен. Донесете ми дипломата, а след това останете на работа при мен в Банката.
— При Вас няма да остана!
— Добре… Още по-добре… Мезон Щерн е свързана с банки в цяла Европа и Америка. Ще Ви изпратя там на работа, да станете истински финансист! А след това ще видим…
— Какво всъщност искате от мен?
— Да убедите Симон да се върне! Половин година не е толкова много. Тя е още болна. Трябва да укрепи здравето си. После правете каквото искате! И винаги ще имате моята финансова и бащинска подкрепа. Е?
— Това е въпрос, който може да реши единствено Симон. Аз мога само да Ви обещая, че ще й предам разговора.
Настъпи неприятна пауза. Скарлатов си помисли, че ще спечели и втория тур от битката. Дали баронът имаше още предложения в портфейла си? Той наистина имаше, защото след малко заговори:
— Господин Скарлатов, може би като баща не обръщах достатъчно внимание на Симон, по-скоро на възпитанието й. Така че тя не е свързана много нито с мен, нито с майка си. Бих казал повече с баба си, която я е отгледала. Както Ви казах, поемате голям риск! И ако с нея, с нейното здраве се случи нещо, ще търся отговорност от Вас и само от Вас!… Ето писмо от баба й! Предайте й го! Тя предлага Симон да отиде в Кан през зимните и пролетни месеци, докато закрепне. Баба й живее в Лондон, но студените месеци обикновено прекарва във вилата си в Кан. Моля Ви, въздействайте на Симон!… Не искам да Ви кажа в какво състояние е майка й. От наша страна обещавам, че няма в нищо да се месим, нито ще направим опит да й влияем. Е, господин Скарлатов, какво лошо има в това?
Наистина в това предложение Борис не видя нищо лошо. То решаваше, макар и временно, всички затруднения.
— Ще помисля — каза той.
— Това е голяма утеха за стария човек… Мили момко, много бих искал за в бъдеще да работим заедно. Ето аз, старият глупак, Ви подавам ръка, подайте си, моля Ви, и Вашата!…
Скарлатов му подаде ръка. Банкерът пак изхлипа. В тоя момент влезе секретарят.
— Барон Захариас… — обяви той.
— Нали казах никого да не пускате!
Барон Захариас властно го отмести от вратата. Секретарят я затвори след него. Той бе пак целият в черно наметало със златна закопчалка и цилиндър на главата. Отведнъж лицето на барон Щерн се промени. Стана любезно, усмихнато, почтително.
— Кого виждат очите ми! Моя най-близък и скъп приятел на тоя греховен свят!…
Впрочем риториката на стария Щерн бе особена. Той все пак произлизаше от равински род и Библията бе влязла в целия му лексикон. Затова се изразяваше високопарно — с изречения, наподобяващи понякога псалми от Давид.
Но Захариас не му обърна внимание и гледаше към Скарлатов.
— Това е моят бъдещ зет — каза Щерн.
— Внимавайте много, момко! Този Велзевул Ви крои нещо! Не му вярвайте, синко!…
— Аз ви напускам — каза Скарлатов.
Поклони се и излезе.
Глава деветнадесета
В къщи Симон го чакаше и се тревожеше. Много беше закъснял. Той й разказа целия разговор с баща й. Подаде писмото от баба й. Тя бегло го прочете. Очакваше мнението й. Симон стоеше неподвижна, накрая тихо каза:
— Сънят…
— Какво? — попита той в недоумение.
— Сънят излезе верен.
Борис се възмути.
— Симон, но това са глупости! Ти не си вече дете!
Тя втренчено се загледа в очите му и страстно каза:
— Не му вярвай, мили! Не му вярвай нито дума!
Той се изненада, че тя дори и не се замисли.
— Но, Симон, разсъди хладнокръвно! Какво лошо има в това? Що за изпитание от шест месеца!