— Къде е Майкъл? — неспокойно запита Кейт.
— Майкъл е в Америка. Пушите ли?
Непознатият извади пакет цигари от джоба на сакото си и запали. Кейт го погледна недоверчиво.
— Какво означава това? — разтревожи се тя. — Трябваше да ме посрещне тук, в Дъблин?
Автомобилът намали скорост, давайки предимство на автобус от обществения транспорт. В центъра на града се движеше безкраен човешки поток.
— Съжалявам, че ще ви огорча, — отвърна мъжът — но Майкъл замина за САЩ. Той ми е шурей.
Подаде й визитната си картичка. Буквите се мержелееха пред очите й и тя не разчете написаното:
— Благодаря. Но кажете ми все пак, кой сте?
— Тед О’Мейли — представи се той.
Беше чувала това име. Тед О’Мейли бе брат на Диана и зет на Майкъл — управител на тъкачница за туид.
„Студен човек“! — така го бе преценил Майкъл.
За Тед от значение бе само работата. Нищо друго не го вълнуваше. И понеже беше брат на Диана, той се превръщаше във враг за Кейт.
— Искам да говоря с професор Догън! — настоя Кейт.
— Невъзможно е! Както ви казах, той е в Америка. В Лонг Айлънд, за да съм по-точен. Поканен е като гост лектор за зимния семестър.
— Не може да бъде… Аз съм негова студентка, той осигури стипендията ми за колежа „Тринити“. Затова съм тук — промълви Кейт, но бързо осъзна, че Тед би могъл да използва всяка дума срещу нея.
— Доколкото знам, в колежа „Тринити“ работят и други професори, които дори сами почистват четките си за рисуване и са по-сдържани спрямо своите асистентки.
Забележката жестоко оскърби Кейт.
— Искам да сляза! Веднага! — извика тя. — Благодаря за сведението, мистър О’Мейли! Много съм ви задължена!
— Да не прибързваме. Вашият познат остави писмо. То е в кантората ми и скоро ще бъдем там Освен това ви обещах чаша чай.
Безсилна, Кейт се отпусна на кожената седалка и се загледа през прозореца.
„Дъблин. Сега съм в града, за който мечтаех — усмихваше се тя с тъга. — Как бих се радвала, ако ръка за ръка с Майкъл разглеждахме стария град с неговите живописни улици, площади и кейове“.
Автомобилът беше спрял на червен светофар пред затревената площ на Сент Винсент и Тед СГМейли посочи импозантна сграда.
— Пристигнахме! — обясни той.
Кейт погледна тухленото здание, върху което с големи букви пишеше: „О’МЕЙЛИ ДОГЪН ЛТД“. ДЪБЛИН.
Шофьорът паркира пред портала и с кавалерски жест й отвори вратата. Тя пое дълбоко въздух и извади сама папката си от багажника.
Следван от Кейт, Тед мълчаливо премина през просторно мраморно фоайе с изящна дърворезба и скъпи килими. Изкачиха се с асансьор на горните етажи на къщата.
Зад голямо полирано бюро в приемната ги посрещна руса секретарка в елегантен тъмен костюм.
— Тъкмо си тръгвах — обясни тя и стана. — Мога ли да направя още нещо за вас, мистър О’Мейли?
Кейт не обърна внимание на секретарката, която я оглеждаше с нескрит интерес.
— Кажете на Джо да донесе чай! Оттук, мис Донели, — обърна се той към гостенката.
Докато го следваше към обзаведения с масивни мебели кабинет, тя имаше чувството, че е наблюдавана, но не показа признаци на безпокойство. Искаше писмото. Трябваше обезателно, запазвайки самообладание, да го вземе и да си отиде.
Кабинетът не беше просторен, но имаше високи прозорци с изглед към Сент Винсент и оживената улица. Върху голямо бюро бяха натрупани папки и документи, а на едно от креслата съзря мостри от туид. Топлите, хармонично съчетани цветове поразиха Кейт, но тя не изрази мнението си. Колкото по-малко говореше при тези обстоятелства, толкова по-добре бе за нея.
На една от стените висеше портрет на белокоса дама с приятна външност. Вероятно бе майката на О’Мейли.
Кейт седна. От мястото си забеляза снимка на симпатична млада жена. Успя да я разгледа по-обстойно, тъй като Тед бе с гръб към нея. Може би е съпругата му или неговата сестра?
На вратата се почука и влезе висок мъж с количка за сервиране, върху която имаше пресни сладкиши и сервиз за чай.
— Това е всичко, Джо. Благодаря! — отсече Тед.
Застана пред бюрото и започна да прелиства папките. Дали не търсеше писмото? Измина безкрайно дълго време в потискащо мълчание, преди да я помоли да сервира чая. Кейт взе тежкия сребърен чайник и напълни двете чаши с позлатен кант. Чувстваше умора след всичко преживяно, а горещият чай силно я примамваше. Сладкишите не докосна, въпреки че умираше от глад.
— Без захар, само с малко мляко — помоли Тед. Погледите им се срещнаха, когато му подаде чашата.
— Какво ви е разказвал моят шурей за брака си, мис Донели?