Но колко пъти се спираха, какви викове на разочарование, когато веселата компания мислеше, че е загубила пътеводната нишка Тогава се налагаше да я търсят, да я размотават от кълбото паразитни растения.
— Там, там! — викаше Лина. — Забелязвам я!
— Лъжеш се — отвръщаше Миня, — не е тя, това е лиана от друг вид.
— О, да, Лина е права! — казваше Бенито.
— Не. Лина греши — възразяваше Маноел, както и можеше да се очаква.
Това предизвикваше много сериозни и продължителни спорове, и никой не искаше да отстъпи.
Тогава негърът, от една страна, и Бенито, от друга, се покатерваха по дърветата, пълзяха по клоните, обвити от лианата, за да определят точната й посока.
Ала, трябва да признаем, никак не им беше лесно с тази плетеница от растения, между които лъкатушеше лианата, сред бромелии „карата“, въоръжени с остри шипове, орхидеи с розови цветове и виолетови венчета, големи колкото ръкавица, онцидиуми, по-оплетени от чиле вълнена прежда в котешки лапи.
А после, когато лианата се спуснеше отново към земята, колко им беше трудно да я намерят под завесата от плауни, хеликонии с големи листа, калиандри с розови кичурчега, рипсалии, които я обвиваха като изолация около жица на електрическа бобина, сред плетениците от големи бели грамофончета, под месестите стъбла на ванилията, сред целия този гъстак от страстничета, клонки, дива лоза и бръшлян! И когато намереха лианата, какви викове на радост и с какво настървение продължаваха прекъснатата за момент разходка!
От един час вече младежите и девойките вървяха така и нищо не предвещаваше, че са близо до славната си цел. Те раздрусваха силно лианата, но тя се държеше здраво, и стотици птици се разхвърчаваха, а маймуните бягаха от дърво на дърво, сякаш им показваха пътя.
Препречеше ли се някакъв гъстак, сабята-секачка пробиваше пролука и цялата компания се провираше през нея. Или пък се изправеше някоя висока скала, покрита със зеленина, по която лианата се извиваше като змия. Тогава се покатерваха и минаваха скалата.
Скоро се откри широка горска поляна. Там, сред този по-свободен въздух, който му е необходим като слънчевата светлина, стоеше усамотено тропическо дърво, което, както забелязва Хумболдт, „е съпровождало човека още от детството на цивилизацията“, и осигурява главната храна на жителите на горещите страни — банановото дърво. Дългата гирлянда на лианата, увита около високите му клони, висеше от единия до другия край на поляната й отново се мушваше в гората.
— Да се спрем ли най-после? — запита Маноел.
— Не, в никой случай! — извика Бенито. — Не, докато не стигнем края на лианата.
— Обаче — забеляза Миня — скоро ще трябва да мислим за връщане!
— Ох, мила господарке, да продължаваме, да продължаваме още! — замоли се Лина.
— Напред и все напред! — добави Бенито.
И тези вироглавци се вдълбочиха още по-навътре в гората, която, вече по-рядка, им позволяваше да се придвижват по-лесно.
При това лианата завиваше на север, като че искаше да се върне към реката. Сега не им беше толкова трудно да я следят По-нататък, понеже така се приближаваха до десния бряг, по Който после лесно можеха да се изкачат.
След четвърт час всички се спряха в дъното на един дол, пред малък приток на Амазонка. Но през този поток беше прехвърлен мост от лиани, направени от „бежукос“, съединени помежду си с преплетени клони. А тяхната лиана, разделяйки се на две разклонения, му служеше за парапет и така минаваше от единия на другия бряг.
Бенито, който през цялото време вървеше напред, вече бе тръгнал по клатещата се площадка на това растително мостче.
Маноел понечи да спре сестра му.
— Чакайте, чакайте, Миня! — каза той. — Нека Бенито се отдалечи, щом иска, ние ще го чакаме тук.
— Не! Елате, елате, мила господарке, елате! — завика Лина. — Не бойте се! Лианата изтънява. Ще я проследим и ще й намерим края!
И без да се колебае, младата мулатка се впусна смело подир Бенито.
— Какви са деца! — рече Миня. — Елате, скъпи Маноел! Трябва да ги последваме!
И ето, всички минаха мостчето, което се клатеше над дола като лодка, и се вдълбочиха отново под свода от големи дървета.
Но не бяха вървели и десет минути, следвайки безкрайната лиана по посока на реката, и всички се спряха, този път не без причина.
— Стигнахме ли най-после края на тази лиана? — запита Миня.