Все повече се успокоявам. Добре де, Илиана е. Искала, да се върне, аз искам да си я прибера. Все ще се намери някакъв начин да не пострада нито нейната, нито моята гордост. Пък и да пострада, не е чак толкова голяма беда. Сега на гордост ли ще си играем…
Пристига Маргарита и ми разказва какво е говорила с Илиана. Тъкмо тръгвам на тренировката вече весела, Диляна ми сервира друг номер. Казва ми, че не може да издържа на тези тренировки, и напуска.
И защо точно Диляна, когато тренира по облекчена програма? Да беше Ани, да беше Лили, разбирам, но Диляна! При това никакви признаци през последните дни, че нещо й тежи. Напротив, беше в отлично настроение. Връщам се ден след ден на този лагер. Не, няма нищо. Точно Диляна е това „спокойно“ островче, което не ми създава грижи.
Чуденето ми не продължава дълго. Ами да. В съседния хотел на почивка са майка й и баща й. Какво са решили? Сега, когато вече си е заминала Илиана, да ме поставят натясно? Сега е моментът да ме видят на колене. И за какво им е? Ще трябва да отида при тях да преговарям, да ми кажат какво искат. Никак не ме интересува какво искат. Никак не ме интересува какво не може да понася Диляна. Който иска, да си върви. Който остава, ще работи както аз искам в тази зала. Решавам, че настроението ми е много бойко и започвам деня все едно, че нищо не се е случило. Но явно всички вече знаят всичко. Женска зала. Как да не знаят. Сигурно вече знаят и какво си мисля, и какво не си мясля дори.
Раздавам плановете и чакам другите да кажат: „Много е!“ Всичко вече очаквам. Всякакъв удар зад гърба. Нищо не казват. Взимат съвсем спокойно плана и всяка тръгва да го изпълнява. И ето сега точно ми се струва, че онова момиченце Лили ще ме разплаче. Защото вместо да ревне пред този план, който никак не е малък. Лили поглежда листчето, като че ли точно за такава програма на деня си е мечтала, и започва една тренировка, каквато винаги съм искала.
Лили, Лиленце, как можеше да ме повалиш с един удар. Колко съм ти благодарна в този ден, детенце…
Нешка трябва да прекъсне засега разказа си. Отива да поставя нови композиции на Бианка и Величка Бонева. След няколко дни ще продължи. А сега и аз искам да се намеся. Както се разбра, пристигнала съм във Варна точно в разгара на най-драматичните събития. Дойдох да помогна на Тодор Благоев да си свърши работата по филма „Шест вариации“. Наистина се налагаше да отида с него. Нешка съвсем не беше склонна да му съдействува. Още повече в такъв момент. Виждаше й се прекалено недисциплиниран, а тя недисциплнннрани хора не може да понася. На мен пък ми се виждаше много талантлив и смятах, че могат да му се простят някои пропуски в дисциплината.
Благоев си беше издействувал четири снимачни дни. Обясняваше ми колко скъп е всеки ден, как трябва максимално да се използува и как му е невъзможно да вземе нито ден повече, така че много, е необходимо да дойда и да убедя Нешка да освобождава от време на време някое от момичетата. Представях си как ще настръхне, как ще каже: „Сега ли намери? Нали знаеш какво ми е…?“ Но си представях как на него ще му каже: „Абсолютно невъзможно, нищо не ме интересува! Някой да ме е питал кога да се осигурят тези четири снимачни дни…“ И така нататък. Наистина трябваше да тръгна.
Имах и друга причина. Дойде Илиана преди два дни и ми разказа цялата история така, както я вижда. Всъщност стора ми се, че от всичко най-важно за нея е какво мисля — дали наистина завинаги я е изгонила Нешка. Не можеше да повярва на такова нещо. Интересуваше се и кога ще й мине и изобщо какво да прави.
— Знаете ли, че Нешка ме изгони?
— Зная.
— По телефона ли ви каза?
— Не, по радиото…
— Никак не е смешно. Този път съвсем сериозно ме изгони и май завинаги. И вие, разбира се, сте изцяло на нейна страна. Друго и не мога да очаквам.
— Правилно, друго и не очаквай…
— И вие ли мислите, че е завинаги?
— Не съм казала такова нещо…
Така обикновено започват разговорите с Илиана — опипва почвата, гледа да измъкне повече полезна информация, а после се отпуска.
Зная, че когато Нешка започне да ме разпитва за разговора с Илиана, ще започне с това: „И ти, разбира се, повярва на всичко, което ти каза. Не мога да си обясня тази твоя слабост към Илиана.“.
И аз не мога да си я обясня. Обичам я дори когато казва:
„Другарко, не можете да си представите колко съм лъжлива! Не зная какво ми става понякога и защо толкова много лъжа…“
Както и да е, това, защо обичаш някого и не обичаш друг, е много стар, много неизяснен, много забулен въз всякакви тайни въпрос. Илиана сега не ме занимава със своята правда и напразно Нешка ще произнесе своите пълни с горчивина обвинения: „Разбира се, всичко, което ти каже Илиана, е чиста истина…“