— Кой прави сега мебели на село, бе момче? Там ковчезите най-вървят…
Тъмнокожото къдрокосо момиче, което почистваше масите в кафето, затвори двойната стъклена входна врата на заведението и окачи на нея надпис: «Затворено». Време беше да си тръгват.
Делян се изправи, остави раницата с инструментите на стола, извади телефона от джоба си и кимна на мъжа.
— Изчакай ме тук. Сега се връщам.
Отиде на бара, седна на едно от високите кръгли столчета пред него и набра някакъв номер. Димо го наблюдаваше неподвижен как маха убедително с ръка, а веждите му се свиват над тъмните очи. На няколко пъти младежът тръскаше глава, един непослушен кичур падаше на високото чело и той нервно го отмяташе назад. Накрая се засмя, мушна телефона в джоба си и се върна на масата при възрастния мъж.
— Сега, бай Димо, ме чуй добре — обърна се той към него. — Имам един приятел, българин, казва се Хараламби…
— Ламби, значи.
— Е, тук му казваме Хари. Тази вечер ще те заведа при него. Ще спиш там, а утре си на работа. Ще те пробват, да видят какво можеш.
Делян се вгледа в недоумяващите очи на мъжа и продължи:
— Хари работи в дърводелска работилница, при един майстор испанец. Брат му беше при тях, но не издържа, преди два дни си замина… Ти на струг работил ли си?
— Как да не съм, бе момче!
— И аз така му казах. Казах също, че гарантирам за теб. Знам, че ще се справиш! Първите дни ще гледаш наистина като гърмян заек, но ще се справиш!
— Деляне, не знам какво да ти кажа, моето момче…
— Няма какво да ми казваш. Благодарностите ще оставим за по-късно, когато получиш първата заплата — засмя се младежът и се надигна от стола. — Сега да тръгваме, че утре ни чака работа.
Погледна към бай Димо, но срещна очите му и смутено преглътна. По небръснатите бузи на мъжа се стичаха сълзи.
Когато пристигна в жилището в Торехон, наближаваше полунощ. Отвори тихо външната врата, за да не смущава болните възрастни съседи. Лампата в хола светеше. На масата имаше няколко неизмити чинии и почти празна бутилка «Джони Уокър». Телевизорът работеше. По Антена 3 даваха екшън и Чавдар сигурно го гледаше.
Хвърли поглед към екрана и видя, че в момента вървят реклами. Покрай тези кълцащи филмите реклами или «пиш-паузи», както ги наричаше Чавдар, не му се поглеждаше телевизия.
Шумът от течаща вода в банята му подсказа, че Чавдар е там. Намръщи се. Това хлапе, влезеше ли във ваната, можеше да лежи там с часове. Още не можеше или не искаше да разбере, че банята в жилището е една, а живеят много хора.
Влезе в малката си стаичка и вдигна догоре металната щора на прозореца. Въздухът под ниския таван не помръдваше. Тук беше по-горещо, отколкото вън, на улицата. Щеше да захлади чак призори. Реши да остави вратата и прозореца отворени, за да стане течение. Трябваше да подпре с нещо вратата. Огледа оскъдната мебелировка: леглото, гардероба, малкото бюро с портативния телевизор и лаптопа, етажерката с книги. Избра испано-българския речник, защото беше по-обемист и го сложи на пода пред вратата. Усмихна се горчиво. Напоследък използваше речника повече като подпора, отколкото като учебник. Ако беше тук Мара, щеше да го сгълчи като малко дете.
При мисълта за нея усети познатата топлина в гърдите и слабините. За миг изпита такова желание да я притисне до себе си, че гърлото му пресъхна. Посегна към цигарите, но решително върна пакета в джоба. Трябваше да ги откаже или поне да ги намали.
Отпусна се по гръб на леглото и мушна ръце под главата си. Едва сега усети колко много е изморен. Шумът от течащата в банята вода го обгърна и той се отпусна в него. Само за малко да опъне крака, след това става, взема един душ, вечеря и си ляга, че утре…
След минута спеше дълбоко.
II. Ивана
Ивана откъсна поглед от екрана на телевизора в малката трапезария, излезе на остъклената тераса, където беше готварската печка и отвори вратичката на фурната. Лъхна я парещото ухание на домашни картофи, прясно месо и свежа чубрица. Мусаката беше почти готова. Оставаше само да я залее с яйчената смес и да изключи нагревателя.
Избърса ръце в престилката, седна отново пред телевизора и впери поглед в екрана. Ех, каква лисица беше тази Елена! Ето, ако сега Габриел влезе в стаята, всичко ще се разкрие! В този миг сцената свърши, появиха се надписите, с които завършваше поредната серия и гърленият приглушен глас на мексиканския певец заплака за своята изгубена любов. Ивана стана, заля мусаката, сложи таратора в хладилника и наплиска изпотеното си лице със студена вода. «Каква жега!» Втора седмица температурата в Стара Загора не падаше под 30°С. България се печеше в суша, която не обещаваше нищо добро! Ивана въздъхна, избърса ръцете си на чистата кърпа, която висеше до мивката в кухненския бокс и седна отново пред телевизора. Започна сто и деветнадесетата серия на мексиканските «Нежни сърца».