— Как да не помня! Тази дива ревност, която изпитвах тогава, не се забравя лесно!
— Наистина — засмя се Диана. — Ти ме ревнуваше така, както сигурно сега не ревнуваш дори Делян!
Като чу името на Делян, Мара тихичко въздъхна.
— Красива къща! — смени тя темата.
— Колибката е супер! — ухили се Коци. — Хем сме под наем, без да плащаме пари, хем измъкнахме Милена изпод крилото на баба и дядо!
Кокетната двуетажна къща, в която в момента живееха, беше собственост на един братовчед на Коци, с когото заедно завършиха компютърни технологии. Преди три месеца Александър, така се казваше той, замина на работа в Охайо със съпругата си и двете си синчета-близнаци.
— Елате с Диана да живеете тук, в нашата къща! — горещо се помоли той на Коци преди да замине. — Така ние с Цветелина ще бъдем спокойни, че няма да я разбият и ограбят, а вие двамата ще бъдете самостоятелни и независими!
Коци прие, защото не искаше да откаже на Александър. Двамата нямаха братя и сестри, бяха отраснали заедно и се обичаха повече и от родни братя. Диана прие с радост, защото копнееше да живеят сами тримата и заради зелената градина с голяма лозница в задния двор на къщата.
Двойната стъклена врата, която водеше към градината, беше широко отворена и от там долиташе топлият, прочувствен глас на Фреди Меркюри. Рок-баладите бяха втората страст на Диана и Коци след компютърните програми.
Прегърнатата тройка беше посрещната с радостни възгласи.
— Най-после в пълен състав! — тържествено обяви Коци и кимна към Мара — Ето кой ще ми прави компания в пиенето тази вечер!
Всички весело се засмяха. Мара почти никога не пиеше алкохол.
— Щом е в чест на моята кръщелничка, с удоволствие! — отвърна тя и седна до Диана под лозницата. Узрялото грозде я примами, тя се пресегна и откъсна един грозд:
— Като децата съм!
— Защо «като»? — ухили се Коци. — Така като гледам, акълът на никой от нас още не е дошъл!
— И по-добре! Щом не можем да пораснем, значи — няма и да остареем!
Мара се отпусна на удобния плетен стол и с облекчение протегна изтръпналите си от дългото седене крака. Лапна едно едро зърно от грозда и усети как потъва цялата във вкуса и аромата му.
— Примижаваш като коте — засмяха се срещу нея сините като синчец очи на Николай. — Няма да се учудя, ако започнеш да мъркаш!
Тя му се усмихна престорено и продължи да похапва от грозда. «Наистина сме като децата. Сигурно затова ни е толкова хубаво заедно. Сякаш сме още в голямото междучасие и преписваме от Коци домашното по математика.»
Погледът й се плъзна по лицата на гостите. Повечето от старата тайфа бяха тук. Нищо, че още първата година след завършването на гимназията се пръснаха по университети и институти в България и по целия свят. Животът в новите среди ги срещна с различни хора, с някои от които създадоха трайни приятелства. Срещите със старите съученици обаче не загубиха своето очарование и се провеждаха при всеки удобен повод. Понякога и повод не беше нужен.
Ето тъмнокосият, красив като холивудски актьор Николай, чиито очи гледаха само нея над чашата с кока-кола. Преди две години, още студент, той доведе своя най-добър приятел, Делян, на тържеството по случай рождения ден на Мара. Дипломиран агроном, сега Ники денонощно обикаляше с луксозния джип многобройните декари обработваема земя, която върнаха на баща му при реституцията. Личеше, че е успял в този бизнес. Говореше се, че с брат си имат цяло състояние. За тях обаче той си остана верният приятел, на когото разчитаха и когото търсеха за добро и за лошо. До него седеше дребничката, вечно усмихната Нина, вече д-р Михова, педиатър. Телефонът й лежеше на масата пред нея и звънеше почти непрекъснато. Мара забеляза как се променяше изражението на лицето й, когато разговаряше с някоя тревожна майка, колко точни и пълни бяха указанията, които даваше. Ала веднага щом свършеше поредния разговор, тя обръщаше усмихнатото си личице към Стефан, който седеше срещу нея и ръсеше поредната серия пиперливи вицове. Стефан, когото всички галено наричаха «Банана» заради русолявата глава, може би не беше сърцето на компанията, но със сигурност беше нейният език. Преди години, в гимназията, той често спасяваше целия клас, като задаваше някой остроумен въпрос на решилия да изпитва цял час учител. Следваше умело воден от Банана диалог, който често траеше до биенето на спасителния звънец.