Изгасих лампите, за да си личи, че залата е затворена. Пластмасовата плоскост, с която бях запушил дупката, пропускаше някаква светлина, но вътре цареше сумрак. Застанал по средата на помещението, погледнах полупрозрачната преграда и забелязах човешки силует. Не можех да различа чертите на лицето му, но личеше, че е мъж и се опитва да надникне в залата. По неизвестна причина изпитах страх, чувството, че от другата страна на пластмасата стои опасен човек.
Направих две крачки към стената, наведох се и взех един метален лост от щангите. Тежеше няколко килограма и при добре прицелен удар можеше да бъде опасно оръжие. В този момент мъжът от другата страна бутна пластмасата и тиксото започна да поддава. Едната страна на плоскостта се отлепи от стената и след секунда неканеният гост прекрачи през прозореца и влезе.
Беше Тор. Явно на пръв поглед неоснователното ми предчувствие за опасност не беше чак толкова абсурдно. Тор (така и не знаех фамилното му име) бе може би най-безмилостният убиец в града. Предишния ден бях отрекъл, че го познавам, но при появата му сега изпитах страх, какъвто малко неща на света биха могли да предизвикат. Макар че се бяхме срещнали случайно, познанството ни имаше огромно значение за мен. Това бе от онези срещи, които нямаше да забравя до края на живота си, колкото и дълго да продължи той. Среща, споменът за която понякога не ми даваше да заспя.
— Линкълн Пери — изрече той тихо и спокойно името ми, без заплаха в гласа, както звучеше винаги, колкото и напрегната да беше ситуацията.
— Тор.
Той плъзна безизразния си поглед към лоста в ръцете ми, после призрачните му очи се втренчиха в лицето ми. Носеше черни панталони и черна риза с дълъг ръкав, изобщо във външността му нямаше нищо забележително… освен тези очи.
— Изглежда, че наскоро си имал неприятности — отбеляза, като за няколко секунди огледа цялата зала, без да пропусне да забележи нито един повреден предмет.
Аз също се огледах.
— Да, напоследък си създадох доста врагове.
— Изглежда доста често ти се случва.
Лицето му остана безизразно, но останах с впечатление, че това му е забавно.
— Е, всеки го бива за нещо.
Той прокара показалеца си по една от лежанките, изучавайки дълбоката драскотина от куршум в единия ѝ ъгъл.
— Твоите и моите проблеми много често започнаха да съвпадат.
Не коментирах.
— Полицията ме разпитва — продължи той. — В интерес на истината, често ме викат да ме разпитват, но рядко получават отговор. Вчера въпросите им бяха свързани с теб.
Пак се втренчи в мен със сините си очи.
— Какво им каза? — поинтересувах се.
— Както казах, рядко давам отговор.
Кимнах:
— Мен също ме разпитваха, Тор. Вчера за първи път споменаха името ти. Казаха, че си бил в колата на един мъртвец. Мъртвец, когото подозират, че съм убил.
Лицето му остана безизразно.
— Ти ли го уби?
— Не.
— Но си любовник на жена му.
— Не. Навремето бяхме. Сега обаче не сме.
— Ние знаем доста неща един за друг — изрече той бавно, сякаш внимателно подбираше думите си. — Неща, които е най-добре да останат между нас.
— Няма да кажа на никого.
Той кимна кратко.
— Имаше още един човек.
— Той избяга и толкова се уплаши, че никога няма да проговори, каквото и да става.
На това със сигурност повярва.
— Това решава проблема. — Тор още веднъж огледа залата. — Поне за мен. А ти? Явно имаш още неща за уреждане. Желая ти късмет, макар да съм сигурен, че няма да ти трябва.
Обърна се към прозореца и посегна към отлепения край на пластмасовата плоскост.
— Чакай.
— Да?
Той се обърна наполовина, с тяло, все още наклонено към прозореца.
— Защо си бил в онази кола?
Когато хладните му сини очи се втренчиха в моите, по гърба ми преминаха тръпки, студени като железния лост в ръцете ми.
— Не обсъждам чужди проблеми.
Той убиваше хора, правеше го много често, но не искаше да обсъжда чужди проблеми.
— Те са ме набелязали, Тор. Убийците на Джеферсън и ченгетата. Всички са се съюзили срещу мен.
Той леко вирна брадичката си и се намръщи. Тор не обичаше да говори. Беше човек на действието, не на приказките. Въпреки това остана втренчен в мен и може би си спомни, че след като заби ножа си в тялото на един друг човек, погледите ни се бяха срещнали, а по-късно не се бях появил в съда, за да свидетелствам срещу него. Тези неща искаше да останат между нас, както е било досега.
— Направи ми предложение — отговори Тор. — Беше объркан. Аз не приех и си тръгнах. Това бе единственият път, когато съм виждал този човек.