Когато говореше, гледаше повече Джо, отколкото мен, и бях доволен за това. В такива ситуации той умееше по някакъв начин да утешава пострадалите, което не ми се удаваше, но без обилни словоизлияния или излишен драматизъм, без съчувствено стискане на ръце или банални съболезнования. Просто умееше да гледа хората в очите и да им покаже, че ги разбира.
— Съжалявам, че не е могла да го направи — каза той.
Ан Хийт се усмихна и кимна:
— Благодаря. Мисля, че щеше да се справи добре. Но Бог я взе и ние го приехме. Всеки ден се стараем, но успяваме.
Погледнах я, после огледах къщата; представих си двайсетгодишната девойка, израснала тук, глезена и пазена, в тази чистота, и разбрах желанието ѝ да бъде поне малко непокорна, да пуши малко трева и да излиза с по-възрастен мъж, като Анди Доран, малко лудории без сериозни последствия. Всъщност, ако Джо беше прав, връзката с Доран наистина не е имала сериозни последствия. Поне не такива, каквито мислеха родителите ѝ. Не такива, каквито предполагаха в полицията.
Джери Хийт постави ръка на коляното на жена си и каза:
— За кого искате да ни попитате?
— За един адвокат, който е идвал при вас — отговорих аз. — Алекс Джеферсън.
Джери и Ан кимнаха едновременно.
— Дойде с Фентън Брукс — каза Ан. — Донесоха цветя и господин Брукс беше толкова мил. Каза ни колко ужасно се чувства, че това се е случило на неговото парти, и ни увери, че с всички средства ще подпомогне разследването.
— Джеферсън е довел един частен детектив — добави съпругът ѝ. — Адвокатът каза, че той може да помогне на полицията да установи какво е станало.
— Да помогне на полицията — повторих. — Спомняте ли си името на детектива?
— Робърт Уокър. Пенсиониран полицай от Кливланд. Е, може би не е бил пенсионер, беше доста млад, но вече не работеше в полицията.
Погледнах Джо:
— Познаваш ли Робърт Уокър?
— Не.
— Нито пък аз. Господин Хийт, бихте ли ни описали този човек? Опитвам се да разбера кой е. С Джо също сме работили в кливландската полиция. Би трябвало да го познаваме.
Джери Хийт се обърна към жена си и се намръщи: — Беше… как мислиш, около четирийсетте?
— Или по-млад. Приличаше на италианец. Мълчалив човек. Само слушаше и си записваше.
— Италианец на име Уокър — измърмори Джо; погледна ме и вдигна вежди.
— Мога ли да попитам дали сте го оставяли сам в стаята на дъщеря ви? — попитах.
Джери Хийт ме погледна подозрително, но жена му отговори:
— Да, пуснахме го да огледа. От полицията вече бяха претърсили, но той също искаше да види, да се увери, че са си свършили добре работата. Искаше да провери какво са гледали, дали са направили снимка, дали са изготвили… как се казва? Протокол. Искаше да се увери, че са направили всичко по правилата. Явно имаше доста опит с тези неща.
— Сам ли остана в стаята?
— Да. Господин Джеферсън каза, че не иска да ни измъчва пак да оглеждаме всичко, защото беше много трудно за нас.
— Защо питате? — попита Джери Хийт. — Защо се интересувате дали е бил сам?
— Само искаме да си изясним ситуацията — отвърна Джо.
Телефонът иззвъня. Джери Хийт стана, отиде в кухнята и вдигна. Поговори тихо за няколко минути, докато с Джо седяхме при жена му и го чакахме да свърши. Когато се върна в стаята, лицето му бе почервеняло от гняв.
— Имате десет секунди да се махнете от дома ми!
— Моля?
— Беше Джордж Хилиард. Прокурорът. Каза, че току-що му се обадили от полицията в Кливланд. Питали за вас двамата. Казали му, че не работите с одобрението на полицията и никой не ви е наел.
Обърна се към мен и забоде показалеца си в гърдите ми:
— А вие сте заподозрян за убийство!
— Какво? — възкликна Ан Хийт и скочи.
— Някой е убил адвоката, който тогава дойде да ни помогне. Този, за когото разпитват — Джеферсън. Според полицията, този човек се опитва да използва Моника за отвличане на вниманието. Да използва нашата дъщеря, за да отклони полицията от следите си.
— Не е вярно — запротестирах. — Опитваме се изясним какво наистина се е случило с дъщеря ви, господин Хийт. Мислим, че Анди Доран…
— Ще отворя вратата и по-добре се омитай по-бързо, господинчо. Защото, ако не го направиш, с удоволствие ще те изритам. Вън!