— Тя няма да плати и не мога да говоря с нея, задник такъв. Благодарение на всичко, което ти направи, тя издейства ограничителна заповед срещу мен.
— Ще намериш начин да я убедиш, че това е много важно, защото току-що намерих начин да убедя теб.
— Така ли?
— Искаш ли да поздравиш приятелката си?
Скочих на крака и застанах до леглото, стискайки телефона, изведнъж всяка следа от съня изчезна, тялото ми се смрази.
— Разбираш ли какво означава това? Или искаш да ти обясня по-подробно? Добре, ето какво… хванал съм приятелката ти, Пери. Тя е тук, при мен. Ще ѝ дам да говори, но точно сега не изглежда в настроение за това.
— Кучи син! Тя няма нищо общо…
— Нищо общо с това ли? Хайде, бе. Ти също нямаше нищо общо, но реши да се намесиш. И след като даде да се разбере, че искаш да си вътре, реших да се заема направо с теб. Русокосата кучка не мислеше, че идеята е добра, но аз я убедих, че греши. Кажи ми сега пак, че жената на Джеферсън няма да плати.
— Не мога да я накарам да плати. Дори не мога да говоря с нея. Ченгетата дебнат около къщата ѝ, чакат само да се появя, за да ме арестуват.
— Трудна работа. До вечерта трябва да измислиш как да го направиш. Аз ще си намеря някакво занимание, докато чакам. Може би с приятелката ти.
— Ако я докоснеш…
— Млъквай. Нищо ѝ няма, но и ти не си в положение да ме заплашваш. Ние ще получим парите си. И не на някоя тайна среща на улицата като във филмите. Няма да имаш възможност да ни видиш, затова не си мисли, че можеш да ни спреш. Единствената ти алтернатива е да изпълняваш нарежданията ни. Даваме ти един ден да убедиш жената на Джеферсън да приготви парите за превод. Тази вечер ще ѝ се обадя да ѝ дам номера на сметката и някои прости указания.
Тя сама ще прехвърли парите по компютърен път. Когато се уверим, че парите са при нас и преводът не е фиктивен, ще имаш възможност да вземеш приятелката си. Ние ще определим кога. Защото от този момент вече нищо не зависи от теб.
— Заради вас не мога да говоря с Карън. Натопихте ме, а сега очаквате да я убедя да ви плати? Не е възможно.
— Направи така, че да стане възможно. Решавай дали ще кажеш на полицията. Знаеш рисковете, ако ги замесиш. Мисля, че си достатъчно умен, за да го избегнеш. Ченгетата няма да действат достатъчно бързо, за да ти помогнат. И още нещо, Пери. Помисли колко работа свърши. Успя ли след толкова усилия да ме видиш? Знаеш ли дори името ми? Помисли за това.
Връзката прекъсна.
Трета част
Виновните
33.
Отпуснах слушалката и я оставих върху апарата, пръстите ми се движеха машинално, без команда от мозъка. Бях като втрещен; след известно време отидох при прозореца, раздалечих щорите с ръка и се вгледах в цивилната полицейска кола на улицата.
Ейми ме беше поканила, но отказах, защото ченгетата щяха да ме проследят. Защото цяла нощ щяха да стоят отпред и да гледат.
— Тя няма нищо общо — изрекох, но нямаше кой да ми отговори.
Вече имаше нещо общо. Аз я бях замесил.
Трябваше да реша нещо, но не можех да се съсредоточа. Мислите ми блуждаеха, образът ѝ постоянно изплуваше пред очите ми — с широка фланелка и очила — отново я чувах да казва как ще ме измъкне от затвора през стената, защото така е по-стилно.
Часът беше седем и двайсет. Навън движението ставаше все по-интензивно, денят започваше, хора, които не са се сблъсквали с по-сериозен проблем от попълването на данъчната си декларация или зареждането с бензин, вече бързаха нанякъде, а аз стоях като вцепенен и слушах бръмченето на автомобилите им.
— Действай, Линкълн — опитах се да се окуража, но думите ми прозвучаха неубедително в празната стая. — Действай.
Облякох се, завързах обувките си, сложих кобура и пъхнах пистолета в него. Всичко, което докосвах, ми се струваше безплътно. Стана седем и половина. От обаждането бяха минали петнайсет минути, а още се мотаех вкъщи, не правех нищо. Желанието ми да действам бързо, да направя нещо най-после, растеше и трябваше да положа усилие, за да го потисна. С безцелно бързане нямаше да постигна нищо и имаше опасност да допусна грешки, каквито не можех да си позволя. Трябваше да обмисля дори как ще изляза от апартамента. Ченгетата щяха да ме последват. Това не биваше да става. Слязох и надникнах през задната врата. Не видях никого и това не ме изненада — ако спрат пред малкия паркинг на сградата, щяха твърде много да бият на очи. Изтичах до оградата и се прехвърлих на задната уличка. Прескочих в двора на съседите, после излязох на „Чатфийлд“ и продължих тичешком.