— Още не, Джо. Искам да говоря с Карън.
Дългата алея беше основният проблем. Минахме два пъти по улицата и не видяхме следи от полицейска охрана. Алеята обаче беше скрита сред дърветата. Ако в къщата имаше полицай, нямаше да видим колата му, докато не стигнем до края на алеята.
— Съмнявам се, че са оставили някого да стои постоянно при нея — отбелязах. — Полицията рядко прибягва до двайсет и четири часова охрана, а сега, след като тя се съгласи да ме отреже, нямат причина да я следят.
— Дано да си прав.
Отново приближихме входа на алеята, Джо караше бавно.
— Завий натам.
Той навлезе в алеята, направихме няколко завоя между дърветата и къщата се откри пред нас. Нямаше спряна кола, никаква следа от полицейско присъствие. Можеше да са оставили свой човек вътре и да са си тръгнали, но реших да се доверя на предчувствието си. Докато никой не знаеше, че Ейми е заложничка, положението на Карън не беше толкова сериозно, че да се наложи постоянна полицейска охрана.
Джо спря. Бързо слязох и се качих по стълбите. Идеята за ограничителната заповед беше на Таргънт, но това не означаваше, че Карън не я приема сериозно и няма да се обади в полицията още щом ме види. Когато Джо слезе, вече чуках на вратата. През гравираното стъкло вътрешността на къщата изглеждаше размазано, но видях Карън да се приближава. В ръката ѝ имаше безжичен телефон.
— По дяволите — измърморих тихо. — Карън, Линкълн е. Искам да поговорим няколко минути.
Тя спря на няколко крачки от вратата, но не вдигна телефона към ухото си.
— Не, Линкълн. Не можеш да идваш тук. Казаха ми да се обадя в полицията дори само ако ми телефонираш. Върви си, моля те.
— Отвлякоха друга жена. Положението е сериозно, Карън. Трябва да ме пуснеш да поговорим.
Тя отстъпи една крачка назад.
— Не мога. Трябва да говориш с полицията, не с мен.
— Карън!
— Махай се, Линкълн. Ще им се обадя.
Тя вдигна телефона и се обърна, за да види цифрите, докато набира, и тогава действах, без да се замислям. Отдръпнах се назад, вдигнах крака си и изритах с всички сили вратата; разхвърчаха се трески, ключалката се разби, но не и резервното резе. Карън изпищя, ритнах още веднъж, резето отхвърча и аз се втурнах вътре; засвири аларма и Карън побягна.
Догоних я в края на коридора, изтръгнах телефона от ръката ѝ, обгърнах я с ръка през кръста и я пристиснах към себе си, за да не може да избяга. Джо влезе след мен, погледнах назад и в мига, в който зърнах лицето му, се почувствах, сякаш не съм аз. Изражението му бе красноречиво за онова, което виждаше: бях разбил къщата на жена, която беше поискала ограничителна заповед срещу мен и сега я държах, за да не може да се обади на полицията. Той бе ставал свидетел на тази кошмарна сцена в не един случай на домашно насилие, а сега виждаше в тази роля партньора си.
— Отвлякоха Ейми Амброуз — изкрещях, докато се опитвах да удържа опитващата се да се освободи Карън.
Тя ме погледна и подозрителността, която бях видял върху лицето ѝ в присъствието на Таргънт, се смени със страх. Карън бе ужасена от мен. Този поглед ме порази по-силно от всичките ѝ физически усилия да се освободи, накара ме да отпусна хватката си, тя се отскубна и избяга в хола. Не направих нищо, за да я задържа. Обърнах се към Джо, застанал пред разбитата врата, и се запитах какво се случва с мен.
— Изключи това чудо.
Алармата още пищеше и скоро щеше да привлече полицията. Карън стоеше по средата на хола, гледаше ме тревожно, чакаше да види какво ще направя.
— Изключи алармата, Карън, и ме чуй. После, ако искаш, се обади в полицията. Дай ми само пет минути. Същите хора, които убиха съпруга ти, сега са отвлекли една невинна жена. Трябва да ме изслушаш.
— Моля те — каза Джо зад мен.
Карън го погледна и изражението ѝ стана малко по-уверено. Поколеба се само за момент, после се върна в коридора, като ме заобиколи отдалеч, и натисна няколко копчета на контролното табло, докато алармата спря.
— Съжалявам. Карън, съжалявам. Но те отвлякоха жена, която няма нищо общо с това, отвлякоха я, защото е много важна за мен. Така смятат да се доберат до парите ти.
— Предупредиха ме, че така ще стане. Казаха ми, че ще дойдеш да искаш парите.
— Карън, не е възможно да вярваш, че съм замесен в това.
Тя не отговори, отдръпна се плахо настрана, по-далеч от Джо, към стълбите.
— Няколко години сме били заедно, Карън. Спомни си. Спомни си какъв човек съм. После си помисли какво са причинили на съпруга ти. Измъчвали са го, запушили са устата му с тиксо…