— Много добре знам!
— Но и мен добре ме познаваш! — изкрещях.
Замълчах за няколко секунди. Тримата стояхме неподвижно, сякаш всеки се страхуваше да се приближи до някого от другите.
— Вярваш ли, че съм замесен в това? — настоях. — Кажи ми честно, Карън. Вярваш ли?
Тя всеки момент щеше да заплаче, но поклати глава:
— Не.
— Тогава трябва да ме изслушаш. Довечера ще ти се обадят и ще поискат парите. Ще ти наговорят разни неща за мен, нямам представа какви. Трябва да мога да говоря с теб. Да държим връзка, докато освободят Ейми. Имам нужда от помощта ти.
— Полицията…
— Ако отида при тях, Ейми ще е в голяма опасност.
— Не исках да кажа това. Те не ми разрешават да говоря с теб. Подслушват телефона ми…
— Ще ти оставим мобилния ми телефон или телефона на Джо, така ще можем да говорим.
— Те ще бъдат тук, Линкълн. Ще стоят през целия ден. Вече са тръгнали насам.
— Какво?
Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха от учестеното дишане. Тя погледна Джо, после мен.
— Ще те арестуват. Детектив Таргънт току-що ми се обади да каже, че изпращат човек да ме пази, докато те хванат.
— Да ме арестуват?
Тя кимна и пристъпи една крачка към мен.
— Казаха ми, че са намерили Дони Уорд убит. Онзи, който ти е разказал за Анди Доран. Снощи са открили трупа му. В къщата му имало скрити пари. С твоите отпечатъци по тях. — Тя замълча и ме погледна в очите. — Твоите и на съпруга ми.
Погледнах Джо. Нямаше какво да кажа. Онова, което бях предсказал, докато бяхме в кантората, се сбъдваше. Парите бяха на Джеферсън, полицията бе открила отпечатъците ми върху тях и сега щяха да ме арестуват.
— Дони Уорд — измърмори той. — По дяволите, Линкълн. Ние бяхме пред къщата му. Може вече да е бил мъртъв. Съседът ни видя.
Отново се обърнах към Карън. Втренчих се в очите ѝ и се опитах да я видя, каквато я познавах преди, исках и тя да ме види такъв, какъвто ме е познавала. Не знам дали можех да го постигна само с един отчаян поглед, скован от страх, но се опитах.
— Не съм го извършил. Не съм убил мъжа ти, Дони Уорд или когото и да било друг. Въпреки това могат да ме вкарат в затвора. Добре. Нека да го направят. Ще се предам доброволно. Но искам преди това Ейми да е в безопасност.
— Вярвам ти, Линкълн. Просто ме е страх, разбери. Страх ме е и съм объркана, но ти вярвам. Затова те предупредих.
Направих няколко крачки навътре в хола, безцелно. Замайването, което ме беше сковало сутринта, отново ме обхвана. Замислих се за Дони Уорд и парите на Джеферсън с моите отпечатъци по тях.
— Никой няма да ни помогне, Джо. Не можем да се обадим в полицията. И дума не може да става. Веднага ще ме арестуват за убийство и ако им кажа за Ейми, ще го помислят за опит за отвличане на вниманието, прах в очите. Докато установят, че наистина е изчезнала, ще загубим твърде много време.
Пред къщата спря кола. Чухме бръмчене, скърцане на гуми, после шумът утихна, затръшна се врата.
— Ченгета.
Карън остана неподвижно, втренчена в мен.
— Детектив Таргънт или друг? — попита.
— Един униформен. Млад.
Тя бързо тръгна към разбитата врата, мина покрай Джо. Погледнах към задния вход и се почудих дали да рискувам да побягна. Нямаше как да се измъкнем с колата на Джо, докато полицаят е навън, но можех да открадна друга; бях готов на всичко, за да остана на свобода, докато се убедя, че Ейми е в безопасност.
— Здравейте — каза Карън и в следващия момент полицаят влезе.
Твърде късно, за да направя нещо. Обърнах се към него. Той погледна подозрително мен и Джо и едва забележимо посегна към пистолета.
— Госпожо Джеферсън?
Не сваляше поглед от мен. Беше много млад, около двайсетте, работеше като патрул и ако не му бяха показали снимки на мен и Джо, нямаше как да ни познава. По изражението му личеше, че не знае кои сме. Може би му бяха дали наше описание, но не беше сигурен, че сме ние.
— Благодаря, че дойдохте — каза Карън. Бе застанала до вратата така, че с тялото си закриваше разбитата ключалка. — Детектив Таргънт ме предупреди, че ще изпрати някого.
— Аха…
Младокът се двоумеше. Изглеждаше готов да извади пистолета, но спокойното държане на Карън противоречеше на подозренията му и това го объркваше.
— Това са Джон и Дейвид — добави тя, като посочи Джо и мен. — Приятели на съпруга ми. Помолих ги да изчакат, докато дойдете.
Той присви очи и се вгледа в нея, опитвайки се да долови някакъв признак, че лъже, но тя изглеждаше съвсем спокойна.
— Много бързо дойдохте. Благодаря.
— Ъ… да, госпожо.
Тя ни даваше шанс. Време за действие.