Приближих се до Джо, леко го потупах по рамото и кимнах към вратата.
— Ами, ние май по-добре да си тръгваме и да оставим полицията да си върши работата.
— Прав си.
Тръгнахме към вратата. Очаквах полицаят да усети лъжата, да извади пистолета и да закрещи по радиостанцията за подкрепления, но той се дръпна да ни направи път.
— Благодаря, че дойдохте — каза Карън.
Наведох се и я целунах. Доближих устните си до ухото ѝ и прошепнах:
— Благодаря.
— Късмет — отговори тя и остана опряна на касата на вратата, закривайки с тялото си пораженията, докато с Джо се изгубихме от поглед.
34.
Пропътувахме няколко километра в напрегнато мълчание. Постоянно поглеждахме в огледалата и се ослушвахме за сирени. Никой не ни преследваше. Дори полицаят да е видял разбитата ключалка, Карън вероятно му бе дала задоволително обяснение. Тя проявяваше истински героизъм, след като така бях изпуснал нервите си и бях нахълтал в къщата. Все пак явно ме познаваше добре. Беше малко, но засега стигаше.
— Дони Уорд — измърмори Джо. — Горкият нещастник. Мислиш ли, че Доран го е направил? Ти му каза за Дони.
— Доран вече знаеше за него. Не знам кой го е убил и сега не мога да мисля за това. Ейми е най-важна в момента, Джо. Тя е единственото, което ме интересува. Одеве говорех сериозно — само да се уверя, че Ейми е в безопасност, и ще се предам. Но сега не мога да отида в полицията. Нито за да се предам, нито за да искам помощ. И дума не може да става.
— Знам.
— Пак тези пари. Доста пръснаха, за да ме натопят. Изглеждат убедени, че ще успея да убедя Карън.
— Това е бил резервният им коз. Съмнявам се Доран и съучастникът му да са искали да го покажат толкова бързо.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е достатъчно за издаване на съдебна заповед, достатъчно, за да те вкарат в затвора. Идеален ход, след като получат парите си — ти привличаш вниманието на полицията, а те изчезват. Само че нямат никаква полза от откриването на Уорд. Така ти отрязват възможността да влияеш на Карън, а на тях това им е необходимо.
— Ако знаят… ако разберат колко съм безполезен…
— Може да се уплашат.
Не исках да обсъждам до какво може да доведе тази уплаха, докато Ейми е с тях.
— Трябва да ги открием, преди това да се случи. Трябва да действаме бързо, Джо.
— Нямаме време, Линкълн. Полицията издирва Доран от няколко седмици. Как ще го намерим за няколко часа?
— Ще потърсим помощ.
— Съгласих се с теб тази сутрин, но сега полицията те издирва да те арестува…
— Нямам предвид полицията. Друг ще ни помогне.
— Кого имаш предвид?
— Тор.
Нямах представа как да го намеря. Телефонните номера на хора като Тор ги няма в указателя, а дори не знаех фамилното му име. Бях го виждал само веднъж, в един доклад на ФБР, а не беше лесно за запомняне. Някаква странна комбинация с много К-та, В-та и десетина гласни. След като не знаехме името му, трябваше да го издирим чрез познатите му, да намерим някого, който да ни свърже с него. А познатите на Тор не бяха компания, в която човек иска да попада, ако държи на здравето си.
— Ще пробваме чрез Белов — предложих.
Дайнюс Белов ни беше предложил помощ в замяна на една услуга, помощ, каквато човек би предпочел да не използва, но сега той бе най-голямата ни надежда.
— Онази къща на „Лейк“ ли?
— Това е единственото място, където знам, че мога да го намеря.
Джо поклати глава. Идеята не му харесваше.
— Белов може да ни помогне, Джо. Ако ни помогне да намерим Тор, той може да ни каже името на човека, чрез когото Джеферсън се е свързал с него. Вероятно същият човек го е свързал и със съучастника на Доран. Така ще намерим съучастника и ще освободим Ейми.
— Ако изобщо намерим Тор и ако той се съгласи да говори.
— Това е една възможност. Може би единствената.
— Сигурно си даваш сметка от кого ще искаш помощ. Той е убиец. Дясната ръка на един от най-опасните престъпници в града.
— Трябва да навлезем в света, в който действа този човек. Това е светът на Тор.
Джо погледна в огледалото, за да се увери, че съседната лента е свободна, и даде газ. Дълго време не каза нищо.
През цялото време, докато Джо караше, мислех за нея. Представях си я заспала на дивана, с коса, закриваща половината ѝ лице, гърдите ѝ, които едва се повдигаха, когато вдишваше. Дали беше будна сега? Дали я бяха наранили, зашеметили, упоили? Дали беше вързана и със запушена уста, или Доран стоеше над нея със своя „Колт Командър“ в ръка? От тези мисли сърцето ми се свиваше, главата ме заболя, в гърдите ми сякаш се бе образувала ледена буца.