Мъжът, който стоеше прав, отговори:
— Не познаваме такъв човек, господа полицаи.
— Не сме ченгета.
— Така ли? Тогава не е необходимо да бъда учтив. Изчезвайте.
Говореше със силен руски акцент, който Тор толкова се стараеше да скрие. Носът му бе изкривен, а над устните и до едното му око имаше белези, следи от побои, които вероятно са му доставяли огромно удоволствие, дори си ги е търсил като алкохолик, който е готов да шофира петдесет километра до най-близкия отворен бар, само и само да изпие още едно уиски.
— Не сме ченгета — повторих — и сме познати на Тор, а също и на Белов.
— Ако сте толкова добри приятели, значи знаете как да го намерите.
— Обадете му се, свържете се с него, ще ви кажа името си, нека той да реши дали иска да ме види. Спешно трябва да говоря с него.
— Хората, които искат да говоря с Тор, знаят как да го намерят, нещастнико. Ако пък не знаят, а Тор иска да говори с тях, той ги намира. Загряваш ли? Хайде сега се махайте. Барът е затворен, а това е частен салон.
Поклатих глава:
— Може би не се изразих правилно. Онова, което искам да обсъдя с него, може да привлече интереса на полицията. Ако разбере, че е могло да се избегне, а вие сте прецакали нещата, Тор няма да бъде доволен.
— Върви извикай ченгетата и им кажи да го духат. Кой си ти да идваш и да се перчиш, сякаш си голяма работа? Ти си никой.
— Защо не попитаме Тор?
— Не е нужно.
Руснакът се приближи бавно, набута се между нас, като блъсна с рамо Джо. Партньорът ми леко присви очи, стараейки се да не издава, че го е заболяло. Аз обаче забелязах, руснакът — също. Той застана срещу Джо, с лице на нивото на брадичката му, и се ухили:
— Да не те заболя?
Нанесе лек удар с дланта си по болната ръка на Джо. Партньорът ми изпъшка от болка и отстъпи крачка назад. Руснакът се изсмя.
— Ако ще ме заплашваш, не ми води някакви грохнали старци.
В следващия момент го фраснах в лицето. Чух стъргане на столове и мъжете около масата скочиха на крака, но не им обърнах внимание. Онзи, който бе ударил Джо, бързо се окопити и се извъртя към мен. Завъртях се, за да набера скорост, като при удар в бейзбола, и го посрещнах с лакът. Улучих го в устата и почувствах как зъбите му се забиват в ръката ми. Той се олюля назад и падна, отстъпих назад и извадих пистолета си точно навреме, за да спра устрема на най-близкия от другите трима, който бе скочил към нас. Почти беше стигнал до мен и дулото на оръжието ми застина на сантиметри от лицето му.
Другите двама бяха станали. Онзи с трапчинката на брадичката бе вдигнал един стол и се готвеше да го хвърли. Джо също беше извадил пистолета си. Руснаците се втренчиха в оръжията ни, после столът падна на земята и тримата отстъпиха няколко крачки назад. Дори някой да беше въоръжен, не реагира навреме и сега положението бе в наши ръце.
— Може би не разбрахте, че става дума за нещо важно — заговорих отново. — Важно за Тор. Когато си тръгнем, можете да се обадите на шефа си. Кажете на Белов, че един от вас е ударил Джо Причард, и да видим дали ще му хареса.
Никой не отговори. Очите им святкаха гневно — типичният поглед на бандити, които са били надвити при сбиване и няма скоро да забравят унижението си.
— Така. Отново ще ви попитам. Къде мога да намеря Тор?
Последва кратко мълчание. Онзи, когото бях повалил на земята, се изправи, от устата му течеше кръв. Опипваше зъбите си с пръст. Не бях погледнал ръката си, но топла кръв капеше от лакътя ми — спомен от сблъсъка със същите тези зъби.
— Знаеш ли „Куджо“? — каза накрая онзи с трапчинката на брадичката.
„Куджо“ беше друг бар на около километър от „Дивата река“. Не бях влизал там, но бях виждал емблемата на вратата му — озъбена кучешка глава.
— Знам го.
— Отиди там.
— Там ли е Тор?
— Най-вероятно.
— Искам телефонния му номер.
— На „Куджо“ ли?
— На Тор.
— Той не използва телефони. Отидете в „Куджо“.
Не бях убеден, че Тор не притежава телефон, но и не бих се изненадал, ако беше вярно. Той не обичаше да се набива на очи.
— Добре. Ще отидем в „Куджо“. И ако не го намерим там, ще се върнем. С Белов.
Заплахата беше безсмислена, понеже с Джо не знаехме как да намерим Белов, но нямаше какво друго да кажа. Направих няколко крачки назад, към вратата, без да отмествам пистолета. Тези момчета имаха оръжия някъде наблизо и не исках да им давам възможност да ги използват.
Руснакът, когото бях ударил, неочаквано засмука кръвта от устните си, изви главата си назад и понечи да ме заплюе. Преди да успее, Джо замахна със здравата си ръка и го фрасна в средата на челото с дулото на пистолета си. Звукът от удара на метал в кост накара всички да застинем. Вместо да се изплюе, руснакът залитна назад и пак се просна на земята. Вече бях опрял гърба си в двойната врата и я блъснах, Джо излезе след мен. Бързо прекосихме главния салон, като държахме оръжията готови за стрелба, но никой не ни последва.