Опитвах се да говоря спокойно, но не се получаваше. Знаех, че Тор е доловил отчаянието ми, и когато отново се обърнах, ледените му сини очи ме гледаха.
— Помогни ни да го намерим, Тор.
Настъпи тишина. Нямах какво повече да кажа. Руснакът обмисляше какво да прави и оставаше само да чакаме. Както бях казал на Джо по-рано, бяхме навлезли в подмолния свят и Тор беше най-подходящият водач там.
— Няма да стане с обикновен разпит, както си свикнал при вашите разследвания — заговори накрая той. — Ще получим информацията, която искаш. Но не по начина, с който си свикнал. И ако узнаем името му, ако открием този тип, той няма да е противник, с какъвто си свикнал да си имаш работа. Този човек е професионалист. А професията му е да убива. Това е положението.
— Разбирам.
Той остана втренчен в мен за известно време. После отмести очи и каза накъде да караме.
36.
Адвокатът се казваше Дж. Д. Рийд. Не беше от ония адвокати, при които човек отива, ако иска да напише завещание или да заведе дело за дребно нарушение. Той обслужваше мафията — престъпник, проникнал в съдебната система. Рийд не беше специалист по наказателно право, както очаквах, а по данъчно, или по-точно по данъчни измами. Започнал кариерата си, обслужвайки един дребен мошеник, собственик на няколко бара в Кливланд. Едно от заведенията беше „Дивата река“. Там Рийд се запознал с Дайнюс Белов, който впоследствие купил бара. Адвокатът не беше член на руската мафия, но започнал да извършва нейни поръчки, да ѝ спестява разходи и от време на време да разрешава проблемите ѝ със закона. Завързал доста контакти и не след дълго си създал връзки с целия престъпен свят в града — продажен адвокат, обслужващ руснаците, италианците и неколцина по-дребни бандити и мошеници. Славата му се разнесла и мрежата му от контакти все повече растяла. Ако някой се занимавал с нещо противозаконно и имал нужда от юридическа помощ, Дж. Д. Рийд обикновено бил първият, при когото отивал. Криминалният бизнес не се различава много от легалния — всичко става с препоръка.
— Умее да крие пари и го прави добре — обясни Тор. — Ако си достатъчно способен в този занаят, скоро се запознаваш с определени хора. Важни хора.
— Той ли те свърза с Джеферсън?
— Да, той уреди срещата.
Тор ни заведе в подземния гараж на стар тухлен склад, преустроен в офис сграда, на десетина пресечки от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Когато Джо изгаси двигателя, руснакът се наведе напред, за да ни погледне добре.
— Каквото и да се случи днес, не искам да го споменавате пред никого. Ти знаеш колко е ценно мълчанието. Веднъж вече си го доказал. Не го забравяй сега.
— Няма да го забравя — уверих го.
Тор се обърна към Джо:
— Ти ще чакаш тук.
— Какво?
Джо се намръщи.
Тор не отговори, само го изгледа, сякаш мълчанието беше най-ясното обяснение, което можеше да му даде. Всъщност точно така беше. И двамата с Джо го разбрахме. Аз бях проверен. Джо не беше видял нещата, на които бях станал свидетел. Знаеше за тях, но не ги бе видял. За Тор той още не се беше доказал. Не по начина, по който се бях доказал аз.
Руснакът слезе от колата и аз го последвах. Отидохме при асансьора. Докоснах главата си и погледнах пръстите си. Бяха оцапани със засъхнала кръв. Раната ме болеше, но се търпеше.
Когато се качихме в асансьора, Тор натисна копчето за дванайсетия етаж — последният.
— Сигурен ли си, че е тук? — попитах.
— Кантората и апартаментът му са в същата сграда. Свързани са. Винаги е тук.
Тор не беше свалил якето и ръкавиците, лицето му беше безизразно. Беше ми разказал за Рийд с обичайния си спокоен глас, внимателно избирайки английските думи. Никога не издаваше емоциите си, нито с говора, нито с изражението си. Така преминаваше през света, незабелязан, незапомнен. Като го гледах, имах чувството, че ако поиска, може да мине през стената, да ме остави сам в асансьора, сякаш през цялото време само съм си въобразявал, че е с мен. Знаех, че в полицията и сред организираната престъпност имат същото мнение за него.
Вратата на асансьора се отвори със звън и влязохме в пуст коридор. Пред нас имаше само една врата, без табелка с номер или име.
— Мезонет — обясни Тор.
Пробва дръжката, но беше заключено. До вратата имаше малко домофонно устройство. Тор натисна копчето и след няколко секунди от таблото се чу разсеян глас:
— Да?
— Тор.
Последва кратко мълчание, при което от таблото се чуваше само бръмчене. Когато отново го чухме, гласът звучеше доста по-напрегнато, отколкото при първоначалното обаждане.