— Мислиш ли, че Фентън е помогнал да потулят престъплението на Мат Джеферсън?
— Може би. Мат е бил приятел на семейството и син на главния им адвокат, Фентън е бил първият човек, на когото се е обадил Алекс Джеферсън.
Джо дръпна ръката си от дръжката и се обърна с лице към нас, замисли се.
— Бих могъл да го приема, ако гледахме само миналото. Има някаква логика. Изглежда невероятно, но има логика. Само че стигаме до настоящето. Защо Пол Брукс ще плаща на някого да убие Джеферсън? Ако знае какво е станало с Доран, Джеферсън трябва да се страхува от него, а не обратното. Джеферсън не би трябвало да е заплаха.
Да, наистина. Ако Фентън Брукс бе помогнал съзнателно за прикриването на убийство, разкриването на истината би очернило паметта му и уронило престижа на семейството. Само че Джеферсън никога не би го направил. Дори да е искал да очерни паметта на Фентън, това би означавало да признае ролята си в същото престъпление и да уличи сина си в убийство. Какво толкова може да е знаел Джеферсън, та Пол Брукс толкова да се плаши от него?
— Сбъркали сме човека! — възкликнах.
— Какво?
— Бил е Пол Брукс. Той я е убил, Джо.
— Как ти хрумна?
— В нощта на убийството на момичето Мат Джеферсън се е обадил на баща си, а той телефонирал на Брукс.
— За да провери дали синът му казва истината. Да разбере какво става.
— Кой ни каза?
Джо кимна:
— Пол Брукс.
— Точно така. В деня след тези обаждания Мат променил показанията си пред полицията, за да натопи Доран. Може би не го е направил, за да свали подозренията от себе си. Може би наистина е видял някого през онази нощ. Но не Доран, а синчето на най-богатия клиент на баща си.
— Твърде смело предположение.
— Мат писал на прокурора, че няма да се яви в съда. Защо ще го прави, защо ще рискува да привлече така вниманието, ако я е убил? Баща му със сигурност би го посъветвал друго. Ако беше виновен, щеше да чака тихо и да стиска палци Доран да приеме споразумението с прокурора. Когато се е върнал в Индиана, той е прекъснал всякакви контакти с баща си. Може би не го е направил, за да се скрие. Поне не по причината, която приемахме досега. Може би се е чувствал виновен и не е искал да говори с баща си, защото той го е накарал да лъжесвидетелства.
— Твърде смело предположение — повтори Джо и след като не отговорих, добави: — Но те имат достатъчно пари. Няма съмнение. Пол Брукс със сигурност има пари.
— Галиончи е участвал в натопяването на Доран. Той е бил главният играч. Ако на някого е могло да му хрумне как да настрои Брукс срещу Джеферсън и да изкара пари от това, това е той.
Настъпи мълчание. Лицето на Тор беше безизразно, но Рийд ни гледаше с интерес, страхът му бе понамалял и се беше сменил с любопитство.
— Тръгвай — казах на Джо. — Премести колата и чакай някой от тях да се появи. Не познаваме Галиончи, но предупреждавай, ако видиш човек, отговарящ на неговото описание. Ще се занимаваме с всичко останало, след като освободим Ейми.
Той излезе и в апартамента останахме аз, Тор и Рийд. Отидох при вратата, седнах на пода с пистолет в скута си и се облегнах на стената. Имах онова усещане, което човек изпитва, когато осъзнае, че всичко, което е смятал за истина, е било лъжа.
Мина един час, два… никой не идваше. Джо се обади на три пъти, но все с фалшива тревога. Започнах да се питам дали не сме сбъркали, дали Галиончи е надушил клопката и се е уплашил. Седях до стената, от време на време се местех, но винаги близо до вратата. Рийд — облечен и измит от кръвта, в случай че се наложи да се покаже — седеше в хола, където можехме да го наблюдаваме. Тор стоеше от другата страна на вратата. Не седна, не крачеше, дори веднъж не се протегна, просто стоеше неподвижно.
Чакането беше мъчително. Сутринта бях намерил временно облекчение в сбиванията, действието, непосредствените задачи, които ми помагаха да не мисля какво би могло да се случи, ако не успеем. През цялото време мислех за Ейми, дори когато лежах на пода в „Куджо“ и ме биеха с веригата, но в тези напрегнати моменти тя бе по-скоро като цел, напомняне защо трябва да стана от земята и да действам. Докато чаках, при мисълта за нея отново ме обхвана страх. Минутите ми минаваха в бездействие и започнах да си представям неща, за които не исках да мисля, всички ужасни опасности, които сякаш изчезваха, когато вършех нещо.
След близо два часа и половина, Джо отново се обади.