Наистина, Манович неведнъж отваряше голямата си уста и минаваше границите на благоприличието, дори понякога ставаше груб. Честно казано, често се държеше оскърбително.
„Но ние сме приятели — каза си Еделшайн. — Приятели сме, нали?“
Знаеше, че има много лесен начин да провери истината — като си пожелае един милион долара. Тогава Манович ще получи два милиона. Е, и? Какво от това? Дали него, богатият, ще го вълнува това, че най-добрият му приятел е два пъти по-богат?
Да! И още как! Цял живот нямаше да си прости, че Манович е забогатял заради неговото желание да провери дали Ситуел говори истината.
„Боже мой! — мислеше си Еделщайн. — Само преди един час бях беден, но щастлив. А сега имам три желания и враг“.
Хвана се за главата. Налагаше се да помисли още веднъж какво желание да си избере.
Следващата седмица прекара вкъщи, наведен над тефтера. Беше си уредил отпуск и ден и нощ правеше сметки. Отначало мислеше само за замъци. Замъкът беще в хармония с желанията му. Но като се замисли човек, не е толкова просто. Ако притежава средно голям замък с каменни стени, земи и всичко останало, ще трябва да се грижи за състоянието му, за отоплението, за заплащането на прислугата и така нататък.
Всичко опира до пари.
„Мога да имам приличен замък за две хиляди на седмица — пресмяташе Еделщайн и бързо записваше цифри в тефтера. — Но това означа, че Манович ще има два замъка за четири хиляди на седмица!“
В края на краищата заряза замъците и мисълта му се насочи към пътешествията. Ако си пожелаеше околосветско? Не, не го привличаше толкова много. Лято в Европа? Поне двуседмична почивка във Фонтебло или Маями за разнообразие? Но тогава Манович ще се забавлява два пъти по-дълго!
По-добре е да си остане беден и да лиши Манович от възможните блага.
Да, ама не съвсем.
Еделщайн все повече се отчайваше и ядосваше. Казваше си: „Аз съм идиот! Откъде да знам дали всичко това е истина? Да, Ситуел минава през заключени врати. Означава ли това, че е магьосник? Може да е само халюцинация“.
Сам се учуди, когато стана и заяви на висок глас:
— Искам двадесет хиляди долара! Веднага!
Почувства лек тласък. Извади портфейла си и намери в него чек за двадесет хиляди долара.
Отиде в банката да го осребри. Имаше неприятното чувство, че всеки момент ще се намеси полицията. Но чиновникът само го попита иска ли парите в брой или ще си открие сметка.
На изхода срещна Манович, чието лице изразяваше едновременно уплаха, недоумение и възторг.
Еделщайн се прибра в къщи много разстроен. Цял ден лежа с болки в стомаха.
Идиот! Да пожелае само някакви си двадесет хиляди! И на всичкото отгоре Манович е получил четиридесет хиляди! Човек може да умре от яд!
Еделщайн ставаше ту апатичен, ту гневен. Стомахът продължаваше да го боли — сигурно е направил язва. Толкова е несправедливо! Ще си отиде в гроба, и то заради Манович!
Но затова пък сега беше сигурен, че именно той е най-големият му враг. Мисълта, че със собствените си желания го прави богат, направо го убиваше.
Каза си: „Еделщайн! Така повече не може! Трябва да помислиш за удовлетворение!“
Обаче как?
Изведнъж се сети за нещо. Спря насред стаята. Въртеше очи като обезумял. Хвана тефтера и се потопи в изчисления. След като свърши със сметките се почувства по-добре. За първи път след посещението на Ситуел беше щастлив.
— Искам шестстотин килограма расфасовано печено пиле!
Няколко порции успя да изяде, два килограма сложи в хладилника, голяма част продаде на половин цена, като спечели седемстотин долара. Последните седемдесет и пет килограма прибра домоуправителя. Еделщайн щеше да припадне от смях, когато си представяше Манович, потънал до шия в печени пилешки органи.
Но радостта му беше кратка. Разбра, че Манович е оставил десет килограма за себе си (винаги е имал добър апетит), пет подарил на някаква вдовица, на която искал да направи впечатление, а останалото количество продал за две хиляди долара.
„Аз съм малоумен дебил и кретен — мислеше Еделщайн. — Заради едното удоволствие пропилях желание, което струва поне един милион! И какво постигнах с това? Две кила печено, малко долари и вечна дружба с хазяина!“
Оставаше му само едно желание.
Налагаше се добре да помисли, преди да го използва. Трябваше да си пожелае нещо, което му е страшно необходимо, а в същото време да е абсолютно непотребно за Манович.
Минаха четири седмици. Еделщайн осъзна, че месецът е към своя край. Изтормози мозъка си от мислене! И защо? За да се убеди, че Манович има същия вкус — обича замъци, жени, пари, коли, почивка, вино, музика…