Еделщайн горещо се молеше:
— Господи, Боже мой, Ти, който управляваш Рая и Ада! Имах три желания, но пропилях две от тях по най-глупавия начин. Не искам да бъда неблагодарен, Господи, но Те питам: ако човек има три желания, може ли да направи нещо добро за себе си, без да напълни гушката на Манович, който получава всичко двойно?
Дойде и последният час. Еделщайн беше спокоен като човек, готов да приеме съдбата си, каквато и да е тя. Най-после разбра, че Манович е недостоен за неговата ненавист. Реши да си пожелае нещо, което е нужно лично на него, без да мисли за Манович.
Стана и се изпъна.
— Това е последното ми желание. Трябва ми жена, за която да се оженя. Средна на ръст, добре сложена, с естествена светла коса. Интелигентна, практична, влюбена в мен, еврейка, но в същото време сексапилна и с чувство за хумор…
Внезапно мозъкът му заработи с бясна скорост:
— И да е особено… не знам как да го формулирам по-вежливо… Тя трябва да е пределът, максимумът, който аз искам и с който мога да се справя. Имам предвид изключително интимните отношения. Разбирате ли, Ситуел? Деликатността не ми позволява да ви обясня по-подробно, но ако се налага…
Раздаде се леко, но и някак си сексуално почукване на вратата. Еделщайн със смях тръгна да отвори.
„Двадесет хиляди долара, два килограма печено и това — мислеше си той. — Сега ми падна, Манович! Максимумът на мъжките желания, умножен по две… О-о, това не бих пожелал и на най-злия си враг… Но го пожелах!“