Иван Михайлов
Железният човек
Вървеше сам през тълпата от хора, забързани за някъде. Той не бързаше. Нямаше причина да го прави, защото разполагаше с всичкото време на света. Провираше се спокойно в заобикалящата го блъсканица, без да обръща внимание на побутванията. Беше сам в морето от народ. Винаги беше сам.
Преди години посети психоаналитик и проведе няколко сеанса, смятайки, че това ще му се отрази добре. Мислеше си, че грешката е в него, а не в околните. На четвъртата седмица тегли майната на плешивия дребосък, който с тих компетентен му говореше за положителното развитие на неговото психично състояние. След това тегли майната на всички. Не беше лесно да пратиш по дяволите повече от пет милиарда души, но той го направи без задръжки. Беше сам в целия свят.
Живеeше в малък апартамент, забутан в един от сивите олющени блокове, захвърлени в предградията и забравени там. Напусна работа преди две седмици. Не беше кой знае каква служба, а и не плащаха добре. Когато получи оставката му, неговият шеф се ухили така, че едрите му, ослепително бели зъби пробляснаха с цялото си великолепие на луминисцентното осветление в кабинета — истинска гордост за изработилия ги стоматолог. Копелето никак не го обичаше. Той също не му оставаше длъжен.
Качи се в метрото изблъсквайки безмилостно стара дама, стъпвайки смело върху нечии лачени обувки, без да се обръща, за да посрещне протестите на останалите.
Метрото се носеше в тъмните тунели, черни, мрачни и студени като междузвезден вакуум. Спирките бяха слабо осветени. През зацапаните прозорци на вагона, на фона на мътната светлина, виждаше сенките на слизащите и качващи се хора, които безмълвно се разминаваха в морето от шумове.
Пътниците около него също бяха замислени. Бяха се свили в дебелите си сиви дрехи, потънали в прашните дълбини на своите съзнания. Повечето бяха мрачни и навъсени, но на някои лица трептяха леки самодоволни усмивки. Рязък изблик на смях разчупи за секунда атмосферата. Група младежи се кикотеха до врата. По всичко личеше, че доброто им настроение е стабилно подкрепено от порции алкохол, а може би и трева. Тяхното веселие грубо се открояваше на фона на сериозното, осъдително мълчание на останалите пътници.
Тийнейджърите все още не бяха погълнати от машината на живота, смилаща и преработваща безмилостно всичко, натъпквайки го в костюм от сив калъп, равно подстриган и прилежно обръснат, но със съзнание обгърнато от желязна паяжина, която бавно го задушава, унищожавайки всеки порив за свобода. Свободата да се откъснеш от всякакви измислени задръжки, правила и норми, да разкъсаш сивата илюзия, за да придобиеш истинската си форма, красива и съвършена по свой начин. Тези младежи усещаха смразяващия и миришещ на гнило дъх на машината, която ги чакаше някъде отпред в тъмното. Опитваха да се доберат до морето, наречено Вечна младост, Щастие, Приятелство. Не разбираха, че усилията им са напразни. Колкото и да търсят това море, те няма да го открият, защото то не съществува. Нали? Единственият начин да достигнат някакво море, е да се спуснат по течението на реката на живота, а не да гребат в обратна посока. Само че името на морето не е Щастие и Приятелство. То се нарича Старост и Смърт.
Младежите слязоха на следващата спирка. Веселите гласове се извиха за последен път в студения, влажен, изпълнен с мирис на сажди въздух, след което се сляха с обичайните шумове на града.
Вратите на вагона бавно се затвориха зад гърба на последния качил се пътник. Метрото потегли и бързо ускори, навлизайки с трясък в тунелите. Видя отраженията на пътниците в стъклата на вагона. Погледът му се спря на едно от тях, което почти по нищо не се различаваше от останалите. Изтъркан кафяв шлифер, под който се подаваше панталон с близък цвят. Фигурата стискаше в ръка найлонова торбичка, пълна с полуфабрикати, между които се подаваше гърлото на бутилка водка. Погледна в очите на отражението и в тях откри същия луд блясък, както откриваше всяка сутрин, заставайки пред огледалото. Защото това бяха неговите очи, неговият луд блясък, блясъка му на лудия му диамант [1].
Защо просто не се остави на течението и не се отдаде на живота,такъв, какъвто е? Да се радва пълноценно на малкото весели моменти в него. Сега е моментът, после ще бъде късно, дори да му се иска!
— Извинете, бихте ли се отместили?
Затвореният кръг на обърканите му мисли се прекъсна от жената, която се опиваше да си пробие път до вратата. Той се сепна и се отмести. Загледа се след нея, докато тя се вклиняваше между напиращите да се качат хора. Какви ли мисли я вълнуваха в момента? Никога нямаше да узнае. И най-добрият психоаналитик не можеше да разкрие цялото съзнание на пациента. Човешкото съзнание е подобно на айсберг — една малка част от него плува над водната повърхност, блестейки под лъчите на слънцето. Всичко останало е скрито отдолу, под повърхността, където тъмни и неизвестни течения мият леденостудените му ръбове.