Давид присви клепачи, сякаш от мястото, на което се намираше, би могъл да забележи петната от сперма, колосали плата със своето възсолено, нишестено лепило, и ореолите от пот с миризма на оцетена киселина…
Любовното покривало се разстилаше, замяташе излъсканото дърво на масата-змия, призовавайки за едно-единствено причестяване всички коремни удоволствия. На равни промеждутъци някакъв дърводелец скланяше гръб и с отмерено движение на китката забиваше по няколко пирона, за да разпъне на кръст материята, намачкана от толкова тела, от толкова сексуални пози и откази. Притъпени от разстоянието, оглушителните удари на чука достигаха до зрителите от капандурата като звънтеж на камбанки, напълно нереални, което само засилваше усещането за съновидение. Церемонията протичаше без никакви спънки. Гигантският чаршаф захващаше своето дълго криволичене през местността, очертавайки в нея път, който с отдалечаването си сякаш ставаше все по-чист и неопетнен.
— Съдовете! — задъха се Сирс с пръст, насочен към нов контингент от хора, пъплещ по петите на жените, които разпъваха покривката.
От равнината се беше надигнало дрънчене на желязо и Давид си помисли, че докато премига, ще види появата на маневрираща конница с блеснали саби и спуснати шлемове, готова да влезе в бой. Ала се излъга. Конете, препъващи се в жилавата трева, дърпаха само високи каруци, отрупани със стоманени сервизи, чаши, стомни и кани. Железни съдини, масивни и тежки, удивително непрактични. Съдини символ.
— Разтопили са целия свой арсенал — разказваше Сирс с уморен глас. — Изпразнили са пирамидите за саби и шпаги, въобще всичко, което е било в наличност. Защото след като няма да има вече война, няма да има нужда и от оръжия, нали? Втечнили са остриетата, ризниците, дори доспехите на животните, за да ги превърнат в домакински прибори, чинии, супници… И от това видоизменение са си изградили политическо верую.
Давид се наведе още малко, взрян в тези чудновати слуги, прегърбили се под тежестта на дрънчащи паници и блюда за сос със смъртоносни отблясъци. Представи си високите пещи, които поглъщаха броните, каските, релефните щитове. Те смилаха възлестите защитни ръкавици и лентите, преобразуваха в единна каша, най-напред алена, а после искрящобяла, топовете с муцуни, обагрени от горещите залпове. И леярните се задъхваха, налапвайки отново гибелното желязо, избълвано години по-рано, сдъвквайки тази магма от болтове и щикове, преди да я изхрачат калъп по калъп, превърнали саблените остриета в ножове за риба, късите мечове — във вилици, ризницата — в купа за дивеч, каската — в кана, шлема — в салатиера… Оръдията, сеещи смърт, оръжията, носещи слава, поемаха пътя към шкафовете и кухненските долапи, подреждаха се в дъното на чекмеджетата, струпани на дузини. Валцованата тел се беше размекнала в нежни криви и шарки, кинжалът беше приел формата на голяма супена лъжица. а рапирата — на малка гарафа… Същото желязо, което бе усетило разяждащите пориви на барута, ръждата на кръвта, окислението на потта, сега кротко спеше в кухините на умивалниците. И нямаше да чуе повече друго звънтене освен това на вилиците; нямаше да се напои с друг сок освен с този на домашните птици, изцяло опечени… Давид примига, замаян от видения. Чиниите се редяха, очертавайки покривката, като че ли бяха крайпътни камъни, жалони, обозначаващи някаква посока. Купите и каните разцъфваха в бляскави, твърди букети. Приборите за празненството намираха своето място — солидни, масивни. Заплашителни? Младият човек почувства, че е завладян от отвращение и в същото време от ужасяваща сигурност. Върху искрящата белота на чаршафите наистина се струпваше цяло бойно поле — мерзки вещи, грамада от разчленени скелети, начупени остриета, раздърпани дълги ризници. Железария, която можеше да влее във виното единствено привкус на кръв… Сега вече той беше уверен в това. Обречена завинаги да има претопена плът, стоманата трябваше да промени своя зверски апетит, кошмарното си призвание…
А на следващия ден гостите, които щяха да се тъпчат, опрели кореми в ръбовете на масата, с разхлабени колани и разкопчани панталони, просто щяха да гуляят над остатъците от минали битки и сеч, запазили в своите атоми спомена за други тела, за други рани…
Съдовете се трупаха шумно, претоварвайки трапезата. Давид се запита дали дървената конструкция щеше да се окаже с толкова як гръб, че да издържи тази разстлала се железария, тази грамада с разрязващи крайници, чиито отражения нараняваха очите така хладнокръвно, както и блясването на посичаща сабя или острието на стрелнала се брадва в зенита на своята крива.