— Аз се нуждая… — заговори, засрича Зви. — Беше предвидено… Отнесете ме, не трябва да изразходвам силите си вън от водата. Автономията ми трае само четири часа.
Давид я подхвана като дете. Нейното тяло беше неприятно лепкаво и няколко пипаловидни израстъка все още оставаха сраснати за ръцете й. Наложи се да я занесат до кръглата постройка, стараейки се да не дишат. Тежка мъгла покриваше със скреж стените по цялата им дължина. Резервоарът се бе напукал като котел, който от вътрешното налягане съвсем скоро щеше да експлодира. Доста тръбопроводи се бяха усукали странно в различни посоки, не беше останала нито капка от химическия продукт.
— Сега да бягаме! — отсече Сирс. — Изходът е само един: желязната врата. Ако пазачът не се е заплеснал във фойерверките, ще трябва да се бием…
Разбързаха се. За щастие нощният патрул беше пренебрегнал поста си, за да се качи на първия етаж, където имаше прозорец. Те успяха безпрепятствено да напуснат сградата. Тълпата дотолкова бе заслепена от симфоничните експлозии, браздящи повърхността на езерото, че градът можеше да бъде подпален без никаква съпротива. Давид тичаше, превил гръб. Малките гърди на Зви бяха очертали два ледени кръга отпред на туловището му. В момента, когато понечи да се втурне с главата напред в една от съседните улички, младежът забеляза Корк, следван от група мъже в черни домина. Набитото и добродушно човече от предната вечер сега имаше суровото изражение на воин, готвещ се да щурмува. Погледът му неизбежно се спря върху жената-риба. Ръката в кожена ръкавица, която той веднага насочи към бегълците, изтръгна пелерината му за част от секундата и разкри изпод плата зловещите проблясъци на ризница — доспехите на Пазителите на Словото.
— Под сводовете! — изкрещя Сирс. — По-живо! Те се гмурнаха в тунела, пробивайки си път в тълпата с рамо напред, като затърсиха някакво местенце, което да ги защити. Давид бързо се шмугна в катраненочерната тъмнина на една уличка, прекалено запустяла, за да провесят по нея каквито и да е гирлянди с лампиони. Но странно, въпреки всичко тропотът на преследвачите им продължаваше да отеква ясно на десетина метра зад тях.
— Ръката ви! — извика неочаквано Зви. — Тя свети! Давид изруга. Десницата му бе започнала да фосфоресцира до китката и като габаритни светлини обозначаваше всяко тяхно движение. Той напълно беше забравил за ухапването на змиорката, чиято жертва стана същата сутрин!
— Увийте я в нещо! — задъхваше се езерната гостенка. — Побързайте!
Обаче младежът не разполагаше с нищичко, което можеше да му послужи вместо затъмнител. Поясът, съставляващ част от цялата дреха, не позволяваше никакво частично разсъбличане.
— В крайна сметка това изобщо няма да ни помогне — неразбрано изрече жената-риба, — тревогата ще възпламени и самата мен. Не се отдалечавайте много от езерото: ако до четири часа не се върна обратно в дълбините му, ще умра обезводнена или ще загина от налягането.
Давид се подпря на една колона.
— Не ни остава нищо друго, освен да се вмъкнем в някоя къща, макар и съвсем наслука. Тази вечер всички са излезли на улиците. Все ще намерим някаква вана…
— Градът не се захранва от басейна на езерото. А водата от реката има различен химически състав, така че ваната няма да ми бъде от особена полза…
Той изруга през зъби. Групичката се отдалечаваше. Преследвачите им се бяха заблудили, освен ако Сирс нарочно не ги беше подмамила по своите следи.
Не можеше да остане на улицата и да чака повторно да го открият. Поддавайки се на внезапен импулс, Давид хлътна под първия свод в някакво преддверие и се втурна към стъпалата нагоре. Нямаше нужда да търси опипом стълбищното осветление — Зви излъчваше зеленикаво сияние, което разсейваше мрака на повече от три метра. Той бързо се изкачи до последния етаж и с ритник изби касата на вратата. Апартаментът беше празен, подът — осеян с бутилки и остатъци от гуляй. Някакъв пиян мъж хъркаше на килима, потънал в сън, по-дълбок и от смъртта.
— Ще останем тук за момент — прошепна Давид, — от тази стая имаме поглед към целия площад.
Положи Зви върху близкото канапе, развърза качулката на плътния костюм, под който потта го обливаше като порой, и жадно изгълта шепата вода в една стомна. През щорите на прозореца виждаше отлично очертанията на езерото. Огромни сребристи букети разцъфваха и пъстреха в мраморни шарки повърхността му, озарявайки лицата на зрителите в метални отблясъци, придаващи им вид на роботи.
— С какви сведения разполагате? — запита той с отново пресъхнала уста. Зви преглътна.