„Обезводнява се! — помисли си Давид, стиснал челюсти. — Тя никога няма да издържи три часа!“
Погледна през прозореца и изтръпна. Корк патрулираше край брега, а двайсетина облечени в черни домина мъже го следваха по петите. Сирс не беше сред тях. Вероятно бе успяла да се изплъзне от ръцете им.
— Обкръжават езерото — рече той с презрение. Зви се закашля.
— Нищо чудно, те ме видяха в прегръдките ви. Не са вчерашни и разбират много добре, че ще се помъчите да ме върнете обратно в съвсем кратък срок.
Давид прочисти гърлото си.
— Извинявам се, че настоявам, Зви, но разкритията, които трябваше да направите… Може би по-късно няма да имаме време… Опитайте се да ни влезете в положението. Поехме рискове…
Тя наведе глава с движение, натежало от умора.
— Знам… Бихте ли угасили лампата? Очите ми вече не могат да я понасят…
Младият човек се подчини въпреки опасенията, че излъчваните от жената-риба светлини ще се видят през щорите на прозореца.
— Слушайте — отпусна се Зви след последен миг колебание, — Градът на Празненствата е място на сарабандите, фарандолите, на шествията с накичени в цветя коли. И то до такава степен, че вече никой не е в състояние да изброи екстравагантните процесии, които постоянно някъде го прорязват… Това разточителство помага на съзаклятниците, и по-точно — на привържениците от сектата на Хомакайдо. Всяка година по едно и също време те възобновяват за отбрана публика от посветени Страданието на древните поклонници. Един вид опрощение, при което в символична форма се възстановяват различните етапи на пътя…
— Но как го разбрахте?
— Някога Градът на Празненствата представляваше първият етап от маршрута. Народите от небето и от водата се спускаха от облаците или изплуваха от дълбините, за да донесат сполука на поклонниците. Днес вече няма ангели, а скоро няма да има и хора-риби, обаче традицията се е съхранила записана на дъното в пещерите на паметта.
— Членовете на сектата знаят ли пътя?
— Не, те познават само символичното му представяне. На вас остава да проумеете как да го разтълкувате.
— А ще се съгласят ли да ни приемат?
— Да, ако имате поръчителството на народа от дълбините. Както някога…
— Поръчителството?
— Знамението, щом така предпочитате… Тя като че ли се замисли. Изглеждаше съвсем изтощена.
— Разкопчайте костюма си — каза накрая, — доближете дясната си гърда, бързо!
Озадачен, той разтвори полите на своята дреха и заголи гръд. Зви наведе глава, присви устни. Забеляза, че имаше зъби на риба — тънки, заострени. Жестоки. Преди да е успял да направи някакво движение, тя го беше захапала, оставяйки върху кожата му, точно над зърното — настръхнало от болката — белег от два полукръга с чудновати, назъбени, нечовешки очертания.
Езерната гостенка се изкашля.
— Това е достатъчно. Те притежават древни отпечатъци… плочки талисмани от изпечена глина. Бъдете всяка вечер край фонтана при старото рибно тържище. Там обикновено има връзка. Оставете раната си оголена, така че да се вижда.
— Ами ако попадна на шпионин, изпратен от Пазителите на Словото?
— Риск печели, риск губи.
— Съгласен съм.
— Внимавайте. Този белег ще се заличи най-много след четирийсет и осем часа. Сетне няма да разполагате с никаква парола… Не се бавете.
Давид стисна ноздри. От Зви се носеше отвратителна миризма. Миризма на разложена риба. Кожата по бузите й се надигаше полупрозрачна и суха като сменящо се съблекло на змия. Той се изправи, хвърли бегъл поглед през прозореца. Край езерото Корк беше поставил пазачи — по един на всеки двайсет метра.
— Оставете — разхълца се дребничката жена. — Никога няма да можем да разкъсаме обръча. Дори и да успеете да ме отнесете до водата, какво ще сторите, за да се измъкнете после?
— Може би съществува някакъв начин — предположи Давид, споходен от прозрение. — Сега центърът опустя, тълпата се насочи към крайните квартали и баловете. До езерото надолу улиците се спускат доста полегато… Следите ли мисълта ми?
— Не…
— Ако някой се намира в двуколка, летяща с гръм и трясък по едно от тия нанадолнища, той би имал твърде големи шансове да не срещне никаква преграда, не съм ли прав? Каручката ще полети с всичка сила, ще мине през кея и ще падне във водата… Достатъчно е да се разположим от онази страна, където брегът е стръмен.
Зви отново се засмя като тюлен.
— Идеята е безумна, но аз съм съгласна. Така че да вървим веднага, докато все още пазя малко силици.
Младият мъж я пое в обятията си, изскочи на стълбищната площадка и се спусна по стъпалата. Озовал се долу, му бе необходимо много повече време да намери кола, подходяща за онова, което беше намислил да прави. В крайна сметка успя да открие една талига, обкичена тук-там с гирлянди, а по ритлите й се бяха усукали намачкани лампиони; намести в нея Зви и я изтика до билото на улицата.