Получаваше се глупаво. Толкова глупаво! И на всичкото отгоре умираха от горещина…
Щеше да й се наложи да направи рапорт, за сетен път да изрежда имена, да сигнализира за оформящите се съюзи, за любовните съперничества, които внасяха смут в работата на групата… Усещаше се зле, бе твърде изморена. Някакво лошо предчувствие не й даваше мира още от началото на пътуването. Безпокояха я всичките тези хора наоколо: циганката и инженерът — нелогична и съзаклятническа двойка; тъжният мъж, от когото въпреки привидната му младост лъхаше на износено. И неговата спътница — красива и твърда като диамант, великолепна машинка с нежна кожа, която сякаш не изгаряше от чувства… Капитанът — присмехулник и отявлен коцкар, зажаднял за малки момичета. Тя въздъхна. Събра смелост, стана и отвори сандъка с ключа, който носеше на врата си, наведе се над бурканите. Кистите бяха започнали да ги изпълват като ужасни дребни плодове, черешки от съсухрена ципа, чиито костилки скоро щяха да бъдат сгрени от допира на най-деликатните шии. Мадмоазел ги преброи с поглед, провери похлупаците, слепени с печати от восък. И сега Тереза се бе оказала най-добрата: пет трофея срещу три на Елизабет и два на Мариана. Но почваше да се издължава, след една година ръстът й щеше значително да надвиши този на джуджетата. Е, тогава — край на ловните походи! Край на пътуванията, привилегиите… Щеше да дочака своето пълнолетие сред четирите стени на сиропиталището — с метла и парцал в ръка. Край на живота на звезда! Такова бе решението на директорките! Дотук с дребните подаръчета: дантелени гащички, бродирани кърпички, лакомства… На свой ред тя трябваше да се научи как се става прислужница, и то съвсем незначителна; слугиня за най-черната работа; миячката, която ругаеха, биеха. До двайсетата си година Тереза щеше да стиска зъби, да преглъща бликащото възмущение. Освен ако… Освен ако някой не я осиновеше, което бе малко вероятно. Формалностите бяха толкова усложнени, че обезсърчаваха дори хората с най-добри намерения. Институцията знаеше как да защитава собствените си питомци.
За миг бавачката се замисли над тоя странен парадокс: в задушаващия свят на сиропиталището пубертетът, който далеч не означаваше разцвет, съответстваше най-често на йерархичния упадък на обитателките в пансиона; Близо тринайсетгодишни, четиринайсет максимум, момиченцата окончателно биваха изтегляни от активна служба. От този момент всяка надежда да блестят като звезди се погребваше в миналото. Някои много трудно го изживяваха — бе имало няколко случая на самоубийство. Трябваше да се признае, че ловкините въобще не щадяха своите по-големи сестри или „слугинчетата“, както обичаха да ги наричат. Присмиваха се на техния ръст, на гърдите им. Разбрали, че вече менструират, те ги засипваха с подигравки, подсмърчаха и сумтяха с отвращение, когато другите минаваха край тях, забавлявайки се да изхвърлят запасите им от тампони и дамски превръзки през прозорците. Прякорите тук се движеха в цялата гама на безсрамието, бичувайки основните прояви на женствеността в пълния й разцвет. Така те с безразличие биваха окачествявани като дойни крави, едрогърдести, коремокосмати, тампоните на мама, течението на мама…
Нито едно момиченце не искаше да порасне. Тяхното единствено желание се състоеше в това — да се задържат колкото е възможно по-дълго в границите на златната възраст, простираща се около десетата година. Извън тези рамки над главите им надвисваше сянката на залеза, на упадъка. Впрочем малцина, изглежда, осъзнаваха, че няма да се изплъзнат от юношеството, че недостатъците, които сега заклеймяваха у своите по-големи посестрими, скоро щяха да станат и техни. Има ли нещо учудващо в това? Не виждаме ли всеки ден тийнейджъри да се присмиват на ония трийсетгодишни „старци“, в които според тях изкристализира най-грозното от старческата немощ? Сякаш същата тази немощ изобщо не ги заплашваше в близко бъдеще.