27
Въпреки своето изтощение или може би точно поради това тази нощ Давид спа много лошо. На два пъти се оказа жертва на странни халюцинации. Най-напред сънува, че някаква невидима групичка ги обкръжава, после над него се изреждаха хора да го наблюдават, като лекари край леглото на болен.
— Мъртви ли са? — прошепна един глас, който му беше страшно познат, ала който не можа да определи.
— Не — отвърна женски тембър, — но преносът вече е започнал, погледнете кожата му! Всъщност това сега няма никакво значение!
Давид прошава, мъчейки се да прогони виденията. За частица от секундата напълно безсмислен образ пробяга в съзнанието му: този на животворната самодива, с която бе споделил постелята в Града на Оракулите. Тя беше облечена в бяла блуза и пъхаше в устата му термометър…
Събуди се на разсъмване, с премалели от болки крайници, зъбите му тракаха. Беше адски студено и дебела пелена мъгла се стелеше по земята. Усети веднага нечие присъствие зад гърба си, с пъшкане седна и видя Сирс, клекнала сред отъпканите треви. Лицето й бе сиво, хлътнало. В дъното на орбитите нейните очи, завладени от треската, просветваха с неестествени пламъчета. Макар че не желаеше да си го признае, тя го уплаши… Щеше му се да й поиска обяснения, да и разкаже за техните преживелици, както обикновено го правят корабокрушенците… в книгите. Но много бързо разбра, че младата дама не го слушаше. Изглеждаше… преобразена, озарена като онези мистици, застигнати неочаквано от блаженството на просветлението, недостъпно за простосмъртния.
— Чуй — прошепна му Сирс накрая. — Ние успяхме! Аз отидох на разузнаване… Бях толкоз нетърпелива да разбера…
— Я виж ти! Тя не е ли загинала? — прозя се Тереза, която тъкмо се изтръгваше от ноктите на съня. — Какво е станало с пея? Надрусала ли се е или що?
— Не си ли виждала Клитония? — запита трескаво Давид. — А Орноз? Намерихме един обгорял скафандър, без да можем да го преобърнем. Помислих, че си ти или циганката. Дявол да го вземе, толкова съм доволен, че…
Сирс го хвана за раменете, прегърна го ненаситно, възторжено.
— Ние успяхме! — повтори тя с просълзени очи. — Остров Вортсо! Ние сме на остров Вортсо! Боговете насочваха нашите стъпки! Ела да видиш!
После го дръпна за китката, принуждавайки го да се изправи със скок. Давид изстена. От влажната земя бъбреците му бяха натежали до пръсване. Сирс заобиколи някаква височинка и замря на място, насочила пръст към проядена метална плоча, наполовина погълната от къпинов храсталак. Въпреки ръждата и дантелените окисления все още личаха очертанията па кръг, пресечен от две успоредни прави: едната бяла, другата черна…
— Знамението! — ликуваше младата жена. — Спомни си!
Давид свъси чело. Действително, спомняше си пантомимата на посветените от сектата на Хомакайдо — оня чудноват балет, изпълнен със загадки и ребуси…
— Този символ го имаше — започна машинално да изброява той, — както и други неща: безплодна земя, опипващи слепци, огън, искрящ с непоносими отблясъци…
Тереза шумно се прозя, връщайки го към реалността.
— Трябва да тръгваме! — задъхано каза Сирс. — Хомакайдо е съвсем близо, чувствам го!
Младежът поклати глава. Видът на квадратната плоча метал го отчайваше. Беше си представял величествен надгробен камък, разяден от патината на вековете, черен и бляскав монолит, изпаднал от друго пространство, а откриваше останките на най-обикновен пътеуказателен знак, сгьрбен и ръждясал от капризите на времето. Но може би все пак имаше нещичко романтично в него?
Дамата вече бе взела аванс, като с нетърпелива крачка си пробиваше път сред тревите. Последваха я по петите с натежали от преумора клепачи. В сърцето си Давид усещаше неприятни бодежи, предчувствайки, че никога няма да узнае какво се е случило с останалите. Само в романите оцелелите след корабокрушение сетне се намират на един и същи бряг, готови да започнат с надежда и енергия див, здравословен и спокоен живот…
Тереза бе тази, която първа забеляза силуета на мъжа. Беше седнал на стар кривокрак стол, точно срещу морето; мъж с побелели коси и слабо, изнемощяло тяло. Зад гърба му смътно се мержелееха нащърбените очертания на паянтова къща, наполовина погълната от храсталаците. По-скоро колибка, отколкото къща, стъкмена от речни камъни, слепени с торф.
— Мислиш ли, че ще ни нахрани? — разтревожи се момиченцето.
Давид не можа да отговори. Наистина непознатият имаше вид на изпаднал в най-голяма мизерия. Сирс категорично отказа всякакъв контакт с него.
— Аз не искам да ям! — заяви тя язвително. — Трябва да развиваме нашите чувства чрез аскетизма! Помнете, че съвсем скоро ще прекрачим прага на светилище! Че ще се явим може би ПРЕД БОГОВЕТЕ! Вие сте длъжни да се пречистите!