— Ех, мъжо — прошепна тя в тъмнината и въздъхна. — Влезе ли ти зло в къщата, отваряй широко врати, то не иде само, готви се да посрещаш… Катерина, сега Лазе… Дано бог се смили над нас. Моли се, моли се…
Струваше й се, че ще заспи веднага, щом сложи глава на възглавницата. И очите й лепнеха. Но все някой свърдел ще дълбае в мозъка й. Понякога и за най-дребно нещо — ще върти, ще върти! А сега — Лазе. Тя не знаеше какво става с него и дали ще преболее раната си. Превързана беше добре, казаха да не я развързват скоро.
Ако е силна кръвта му — ще надвие. Днес тя попипа превръзката, стори й се, че кръвта бе престанала да тече и гласът му беше чист, няма да хрипти, да клокочи вътре. Само тоя огън, тая треска, но може ли такава рана без треска! Ох, чедо мило…
Стоян влезе в стаята с малкия светилник в ръка. Султана го погледна. По страните му проблясваше влага — той пак е плакал. По небръснатата от няколко дни брада блестяха сребърни влакънца. Старееш, Стояне, старееш вече! Мъката разяжда човека… Той се спря, светилникът се полюляваше в ръката му, светлини и сенки се местеха по лицето му, по широкото чело. Светнаха очите му, като да се запалиха отвътре, втренчени в отсрещния ъгъл, дето някога, не много отдавна, беше леглото на Катето. Нямаше го сега там хубавото, весело девойче, нямаше го и леглото, празен беше тъмният ъгъл там. Две капки се откъснаха от светлината в очите му, търкулнаха се по косматите бузи. Той тихо подсмъркна. Султана му се скара:
— Хайде де! Докога ще стоиш буден… Стоян обърна светналите си очи към нея. Сепна се.
— А ти? И ти ли още не спиш? — Той остави светилника на пода край стената, започна да се съблича за лягане, въздъхна: — Не можеш да заспиш, майко, не можеш.
Духна малкото пламъче на светилника и легна по гръб до Султана. Вече над трийсет години бяха делили двамата това легло, слагали бяха всяка нощ глави на една и съща възглавница. Двама различни люде в един и същ ярем, но вървяха те дружно, праведно и както беше човешкият ред от памтивека. Дълъг път извървяха и добре, бяха вървели те двамата. Така ще бъде докрай.
Султана чувствуваше в тъмнината, че и Стоян не спи — не можеше и той сега да заспива веднага, още щом сложи глава на възглавницата. Той лежеше неподвижен, дори спотайваше дъха си, за да не безпокои нея, но не можеше да заспи, не можеше да събере душата си, която блуждаеше и търсеше бога — плач и говор на душата му бяха всичките му молитви. Стоян и сега движеше устни в тъмнината и се забрави, изглежда, забрави Султана до себе си, та шепотът му се чуваше все по-ясно:
— …ако аз продавам в дюкяна си една тепсия или един гюм с два гроша по-скъпо, отколкото ми струва, това не е ли грех? Готов съм, търся да продам днеска и двайсет тепсии, двайсет гюмове, сахаии, тенджери, казани и се нови правя, за да ги продавам, да събирам се повеке грошове, меджидии, лири, а не ми са нужни толкова пари, за да живеят децата ми. Искам да имам повеке пари, да имам богатство, вземам повеке, отколкото ми требва, това не е ли грех? Тропаме се, работим, лакоми за богатство. Колко требва на човека да се нахрани, да се облече, а ние искаме много и много повеке. Защо казвам аз на купувача, че това и това ми струва десет гроша, а знам, че ми струва само седем гроша? От лакомия за богатство… това не е ли грех? Като върша грехове аз, вършат ги и други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва. Не живейме праведно и бог ни наказва. Не живейме християнски, сърдим бога и той ни изоставя… Помилуй, боже, смили се! Накажи мене за сичките ми грехове, смили се над децата ми. Ако вършат те нещо неправедно, аз съм ги научил, от мене са видели. Накажи мене, господи. Спаси, научи на добро сички християнски души, които падат в грех.
Грешни сме, но сме слаби, не ни изоставяй, подкрепи ни. Прибери децата си около себе си, господи, да не те забравят…
Шепотът му постепенно утихна, изчезна в равномерното му дишане. Стоян заспа. Едва сега заспа и Султана. Шепотът на Стояна отвлече вниманието й, спря свърдела в мозъка й, успокои сърцето й.
Тя спа докъм полунощ, само няколко часа, и стана бързо, сякаш бе прекалила с почивката си. Мина през тъмнината в голямата стая и влезе пак при Лазара. Какво бе станало с него, докато е спала? Нищо не бе станало — той лежеше все тъй неподвижен, дишаше бързо, пресекнало, по сухите му устни се белееха напукани кожички. Щом влезе, срещнаха я очите му — не, тя не биваше да се отдалечава от леглото му. Тук беше нейното място, до главата му. Лазар посочи с очи брат си, дори се опита да се усмихне: