— Дойдох — избуботи Стойна, — дойдох, стрино Султано, да ти помогна нещо.
— Ха върви си ти сега, ако стане нужда, ще пратя да те повикат.
Стойна изви очи към Лазара, дано той да я задържи, но той нищо не каза, само червенината по бузите му стана по-гъста. Стойна подсмъркна и си отиде, тупайки с дебелите си нозе.
— Тя ми спаси живота, майко — не се сдържа най-сетне Лазар.
— Право е, сине, спаси те. За това аз нея се в ново ще я облека от глава до пети. Не разбираш ли, тя сега идва само за тебе и… снаха иска да ми става. Глупава я виждаш, но се сеща за това. Направи ни големо добро, ама защо да я залъгваме повеке.
Лазар вече нищо не каза и малко по-късно заспа. Мина може би час време, после отеднаж отвори тревожно очи и простена:
— Мамо, отвори прозорците… Задушавам се.
— Ами те са отворени, чедо. И двата.
— Ох… Много ми е горещо. Пак става нещо тука, вътре — посегна той към гърдите си. — Гори…
Султана виждаше, че пак настъпват тежки часове, излезе вън, поръча на Кочовица да посрещне мъжете, като се върнат от работа, какво да им сготви за вечеря, наля прясна вода и отново зае мястото си до главата на Лазара. Тя се проклинаше, че днес го ядоса на няколко пъти — такава си е тя, проклета, нищо не може да търпи, — и какъв опак ден! Дишането на Лазар ставаше по-бързо, дъхът му отскачаше от гърлото и беше горещ като пламък. Тя мокреше челото, лицето му със студена вода и колко беше то — но той притихваше за минутка-две. Нямаше какво да си говорят сега те двамата, не беше време за разговор, те се бореха сега срещу смъртта — младото тяло и сърцето на майката.
Горещите вълни на треската мятаха Лазара ту на една, ту на друга страна, блъсваха го отпред, заливаха го, той се давеше, потъваше, едвам успяваше да поеме въздух и те пак го повличаха. Лицето на майка му ту се появяваше близу до него — същото мило, загрижено, строго лице, — ту се разтопяваше, изчезваше в червеникава мъгла, задушлива като влажна, гореща пара…
Не беше ли това Долна земя, като в приказката? Той потъна в горещия кладенец и ето срещу него се спусна някъде отгоре Божана. Тя беше лека, сякаш от въздух, като глухарче, като малко облаче, и пак беше същата. „Ами ти си жива, Божано, жива си“ — се опита да й каже той, но челюстите му бяха сковани. Тя не чу гласа му, но разбра какво й каза той, полетя пак, завъртя се и застана близу зад него. Не я виждаше, но тя беше там, до рамото му. И Лазар тръгна по дълбокото песъчливо корито на пресъхнала река. Бреговете от двете страни бяха разровени, блестяха яркожълти и очите го заболяваха, като ги гледаше. А пясъкът в нозете му — сух, напечен от слънцето, дълбок, нозете му затъваха до глезените. Горещо е, всичко блести до болка, а слънцето не се вижда. Той трябва да върви дълго, цял ден, чак до извора на реката, там ще узнае най-важното, но времето минава, а той едвам се движи из дълбокия пясък, нозете му са като пречупени, огъват се напред-назад в колената. Божана е до рамото му, върви или лети след него, иска да му помогне, но тя е като въздух. Той знае, че и другата е тук — Ния. Не може да я види в тия ослепителни блясъци. Тя е някъде напред, не може да я настигне. По брега върви баща й, Аврам, и ги гледа, но Лазар не го вижда — знае, че върви там, по брега, и ги гледа не с очите си, а с веждите, черни, провиснали на тежки парцали. Там негде е и наместникът — Лазар чува шепота му, — шепне, съска нещо на елински. Ния върви напред, извръща се и гледа насам. Лазар не я вижда, но знае, че е там, и бърза да я настигне с пречупени нозе, които затъват в пясъка. Всичко потъва във влажен, червен облак, изчезва — Лазар чува гласа на майка си, вижда съвсем близу лицето й.
— Да ти поразхлабя малко превръзката, Лазе… Той пак затваря очи, потъва и пак е там, в безводната река, в сухия горещ пясък.
Стъмнило се е вече, пламъчето на светилника се полюлява от нощния ветрец, който полъхва час по час през отворените прозорци на малката стая. Стоян и Кочо се прибраха от чаршията, миха се, вечеряха сами. Сетне Кочо дойде да помоли майка си да я отмени.
— Не, сине. Оставете ме. Не съм и гладна, сърце да ме изеде. Оставете ме. — Дойдоха на ума й и други, жестоки думи, но тя не ги изрече: „Това е може би последната нощ…“
Сега младите бяха се прибрали в стаята си, а Стоян седеше на колена пред иконостаса, тя чуваше тихия му, провлечен шепот, сподавения му плач и пак блъскаше юмруци в гърдите си, глава в пода. Нека се моли, с какво друго би могъл да помогне той!
— Смили се, господи, помилуй ни… Вземи мене, боже, давам ти се и ти се предавам. Вземи ме, спаси детето ми! Накажи мене за греховете ми и за сички грехове на моите люде, на сички люде. Спаси детето ми от тия мъки, дай му живот и здраве! Аз го родих, аз нося сичките му грехове, накажи мене! Господи, господи…