Като виждаше как се мъчи Лазар, стене и се задушава, Султана се опита да поразхлаби превръзката му.
Сетне я обхвана мисъл да развърже раната, да види тая жестока рана, да види какво става там, под превръзката. Уплаши се, не се реши да посегне. Какво ли ще види там, в черните кървави дупки! Казаха да не се развързва раната, докато трае треската. Да иде утре при кадъната — о, тая змия, черна усойница! — тя може би разбира от такива рани. Човек н за змията се лови. Но до утре… И пак, нека види тя сама най-напред какво става там, под превръзката. Две черни кървави дупки. Тя стисна очи да прогони страшната гледка. От какво се боиш ти, проклетнице! Може би ще му олекне, може би ще изтече нещо оттам — това, което го мъчи толкова. И тя се изправи. Преди това още бе обмислила как да го направи. Излезе в голямата стая, в огнището имаше гюм с топла вода, взе и легена. От сандъка извади няколко късчета меко, прано платно. Пред иконостаса лежеше Стоян превит, неподвижен като пън. Помисли за миг да го повика, да й помогне. Хм — де ще издържи той такова нещо! Тя сама — най-добре. Пресегна се над него, взе кандилото от иконостаса, както беше запалено, внимателно отля в една кафена чашка от топлото дървено масло — лековито е то, прегоряло в кандилото. Стоян не се и помръдна — нека стои тук, ще го повика, ако стане нужда от него. Върна се пак в малката стая и сега вече нямаше да се откаже от това, което бе решила да направи.
При всяко мушване на ръката й под гърба на Лазара той тихо простенваше, но Султана бавно, упорито размотаваше и отлепваше от засъхналата кръв дългата превръзка. Най-сетне превръзката се запъна на разголените гърди, върху самата рана. Султана предпазливо обърса с намокрено в топлата вода късче платно кървавите петна по сухата, гореща кожа. Сетне с друго късче, натопено в дървеното масло, взе полека да мокри и да придърпва залепналата превръзка. Отвън пак се дочу тихият, сподавен плач на Стояна и сякаш в сърцето й отекнаха думите му:
— Помилуй ни, боже…
Лазар започна да стене продължително — болеше го раната. Тогава Султана бързо-бързо намокри с масло превръзката и отеднаж я дръпна, втренчила остър поглед в раната — кърваво, смъртоносно цвете. Тя не дочу как изохка Лазар и как въздъхна облекчигелно след бързата тръпка на болката, а веднага премести поглед върху превръзката: между пръстен от засъхнала, почерняла кръв проблясваше при светлината на светилника чисто, алено петно. Сърцето й, цялото й тяло потръпна от радост: нямаше гной, нямаше черна, зинала дупка на младите гърди. Раната едва се бе зачервила наоколо. Султана не се реши да обърне Лазара, да види раната на гърба му. Тя беше по-малка и… дано, господи, дано да мине, да заздрави! Султана пошепна с нежност, макар Лазар да не я чуваше:
— Нема да те мъча повеке, сине, чедо мило…
Тя го превърза отново. Остави превръзката по-хлабава. А Лазар беше все там — в горещия пясък, в дълбоката пресъхнала река. Изворът й беше все тъй далеко и Ния беше там, извръщаше към него глава, но той не можеше да я настигне.
Като пяха втори, а може би и трети петли — Султана ги чу, звънеше и ехтеше целият град от песните им, — Лазар се поуспокои, сега той наистина бе заспал. Спеше и цялата къща, прилегна там на пода до него и Султана.
На час-два преди да се раздени, в стаичката тихо влезе Кочовица, с огромни, уплашени очи, коремът й бе увиснал негли до колената. Опита се да се наведе над свекърва си, но не можеше и току се отпусна на колена до нея. Побутна я с разтреперана ръка, подвикна едва чуто:
— Мамо… мамо!
Султана се изправи, сякаш не бе и спала. Погледна лицето на снаха си, позна.
— Дойде ли веке време, дъще? Отдавна ли е почнало?
— Къде полунощ ли беше… Рекох да потърпя, докато се раздени, но не мога повеке. Страх ме е да не стане нещо. Какво ще правя сега, мамо…
— Не бой се — погали я Султана с грапавата си длан. — Не ти е за пръв път. Ти лесно раждаш. Иди сега, събуди Коча, нека пренесе децата в нашата стая, при дедо им, а ти приготви се както требва. Ей сега ще стана да сложа вода, да се топли. Кажи на Коча да приготви фенера. Ще вървим да викаме баба Керана. Сам не ще го пусна посред нощ.
Тихо шушнеха двете жени. Кочовица каза:
— Боя се, рано иде, майко. Другата седмица ще влеза в деветия месец, след три-чети р и дни.
— Човек никога не знай кога ще дойде часът, щерко. Може да си подранила малко, поизплаши се и ти, но не можеш да знайш точно. Хайде сега, върви и надей се на бога.
Кочовица излезе. Султана се загледа в лицето на сина си, пооправи без нужда завивката му. Той спеше и, струваше й се, по-спокойно. Да беше му казала, да не би да я потърси, но няма да го буди. Излезе в голямата стая, запали огън в огнището, сложи там големия котел с вода.