Кочо вече я чакаше със запален фенер. Поприбра се и тя набързо, надзърна Лазара от вратата и тръгнаха с Коча.
Не се бавиха много, но се върнаха без бабата. Болна била, на легло. Имаше и друга баба, в горните махали, но Султана не я познаваше и кой ще ходи из града цяла нощ! Ако стане нужда, ще вика Бенковица. Родилката надаваше вече първите, тихи стонове. Султана запретна ръкави, изми ръцете си до лактите със сапун. Помагай, боже!
Докато се раздени добре и слънцето изгря, тя беше все на крак. Ту при родилката, ту при Лазара. Намери време да изпрати и двамата мъже в чаршията, не остави и тая сутрин Стояна без кафе и пак, както винаги, две чашки му наля. Като се събуди Лазар, тя му каза, че снаха му ражда. Той се зарадва — и сам чуваше писъците й. После премина сянка по изпитото му лице. Султана разбра какво помисли той. Един умира, друг се ражда. И тя бе помислила същото — и се прокле за тая зла мисъл. Лицето на Лазара беше мъртвешки бледо и още повече брадясало, изчезнали бяха червените петна по бузите му И погледът му беше някак угаснал.
— Нищо не ми е сега — пошушна той, — нищо не ме боли. Премина огънят, но… И душата… тука… в гърлото ми е дошла.
Султана сега се уплаши повече — стори й се, че Лазар вече се предаваше, приличаше на прекършена гранка. Оттатък се чу нов писък на родилката. Султана изтича, колкото можеше, на вдървените си нозе.
Бенковица дойде и сама — да види Лазара. Донесе му тя две бели медени пити, напоени и прелели от мед като сълза. Лазар едва ги погледна, без охота. Султана я изпрати при децата на Кочовица — бяха се събудили в другата стая и плачеха за майка си.
— Пак ти ще ми се намериш, сестро. Не знам къде по-скоро. — После, като излязоха двете в голямата стая, Султана рече със сподавен глас: — Нели го виждаш, сестрице… Сега ме плаши повете отколкото като го видех о кървавен.
Детето се роди скоро след изгрев слънце. Беше пак мъжко — трети поред син на Кочо Глаушев. Когато всичко свърши. Султана влезе при Лазара да му каже.
— Хайде, чедо, пък и от тебе да дочакам синове. Лазар кимна леко, а лицето му остана все същото. Сетне изви очи към майка си:
— Ще го кръстим Кирил, майко.
— То кумът, Лазе, той знай…
— Не, майко. Ти ще му кажеш. Да прощава. Кажи му да го кръсти Кирил. Това и за спомен на малкия от мене. Да знай, аз съм му избрал името. Най-хубавото име.
На другия ден дойде да види Лазара старият хаджи Захари. Той е бил някога ловец, разбираше от оръжие и от рани. Султана му каза, че бе развързала раната и какво бе видяла.
— Добре си сторила. Да се поосвободят гърдите. Може да са били много стегнати. И с раната добре, щом е била такава, чиста.
Но той си тръгна някак замислен и Султана излезе да го изпрати чак в двора. Старецът каза:
— Сичко е в ръцете на бога, сестро. То добре, както си видела раната отвън, ама още не се знай какво става вътре. Много е отпаднал Лазе. Не се плаши, ще помогне бог. А щом му се прище да хапне нещо, тъй, сам да поиска, ти веке от нищо да не се боиш.
Още цяла неделя лежа Лазар ни жив, ни умрял. На дванайсетия ден от раняването му той каза на майка си, а гласът му едва се точеше — слаб и тънък като паяжинка:
— Майко, тетка Бенковица донесе мед, а? Иска ми се тъй, направо от питата…
XV
Аврам Немтур това лято се забави повече по Прилепско, Велешко и Тиквешията. Афионът и тая година беше добре изпечен и мазен. Чорбаджи Аврам затвори всичките си пари в стока — предвиждаше той добри печалби. За около месец време изпрати няколко кервана с афионов катран и семе, а той не бързаше да се върне. Чу той за Лазара Глаушев, чу и за наместника. За Лазара му казаха, че всеки ден го чакат да умре. Бавеше се и чакаше Аврам, та като се върне, всичко да е минало-заминало. Но мина доста време, стоката, която изпрати в Преспа, беше в чужди ръце, за Лазара чу, че се оправял вече, та си тръгна и той най-сетне за дома с последния керван.
Като нищо да не е било, той се зае със стоката си, да я подрежда и реди, да пише сметки, да крои планове и не искаше да знае за кривите погледи, които му отправяха преспанци. Научи се, че когато отишли общинарите с хаджи Захария да се оплачат при каймакамина за нападението върху Лазара Глаушев, каймакам ефенди попитал:
— Кой, оня ли лудият Глауш е ранен? Оня ли, дето буни раята? Е, чорбаджилар, не се чудете, той сигурно има много душмани.
Общинарите се опитали да го насочат по следите на нападателя, намекнали кого подозирали преспанци, но никой не се решавал да посочи, да обвини направо Алията. Не беше лесно да обвиниш турчин, който е успял еднаж да се измъкне. Каймакаминът казал: